Анна в рокля от кръв

Блейк Кендар

– Защо не ме вземеш сам? – чувам я да пита.

Анна, моята силна, страховита Анна. Искам да кажа да се пази, да внимава, защото това нещо има скрити козове в изгнилите си ръкави. Но не мога. Затова майка ми и аз сме се вкопчили един в друг и само наблюдаваме в средата на този двубой между най-силните призраци, които някога сме виждали и които си разменят предизвикателства.

– Мини през прага, красавице – казва той.

– Ти мини при мен – отговаря тя.

Тя се бори със защитното заклинание; сигурно главата ще се пръсне, точно както

моята. Тънка струйка кръв потича от носа и се разлива по устните .

– Вземи камата и ела, страхливецо – изкрещява Анна. – Ела и ме освободи от тази каишка!

Той кипи от ярост. Очите му са фиксирани върху нея, а зъбите му скърцат.

– Твоята кръв върху моето острие, или момчето ще дойде при нас до сутринта.

Опитвам се да стисна камата по-здраво. Но не си чувствам ръката. Анна крещи нещо друго, но не мога да чуя какво. Ушите ми са като пълни с памук. Вече нищо не чувам.

Глава двадесет и втора

Усещането е като да си стоял под вода твърде дълго. Имал съм глупостта да изхабя всичкия си кислород и макар да знам, че повърхността е само на няколко тласъка от мен, не знам как ще изплувам през задушаващата паника. Но очите ми проглеждат към един размазан свят и поемам първата глътка въздух. Не знам дали съм задъхан. Имам чувството, че е така.

Лицето, което виждам, като се събуждам, е на Морфран и е твърде близо до моето. Инстинктивно опитвам да се отдръпна на по-безопасно разстояние от тази мъхеста брада и главата ми потъва в каквото и да е това, на което лежа. Устните му се движат, но звук не излиза. Тишината е пълна, няма дори жужене или звънтене. Ушите ми явно още не функционират.

Морфран отстъпва, слава Богу, и говори нещо на майка ми. После изведнъж се появява Анна, като доплава в зрителното ми поле и се настанява на пода до мен. Опитвам се да завъртя глава към нея. Тя прокарва пръсти по челото ми, но не казва нищо. Облекчение подръпва крайчетата на устните .

Слухът ми се завръща по странен начин. Първоначално чувам приглушени звуци, а после, когато най-после стават ясни, не носят никакъв смисъл. Мисля, че мозъкът ми е наясно, че е бил пръснат на парчета, и сега бавно опипва почвата, връзва скъсани нервни окончания и вика от единия към другия край на синапсовата пропаст между невроните, радостен, че всичко си е на мястото.

– Какво става? – питам аз, когато най-после мозъкът ми намира време да се заеме с говорния център.

– Божичко, пич, мислех, че си тотално изпържен – възкликва Томас.

Той се появява от другата страна на това, което сега виждам, че е същият антикварен диван, на който ме бяха сложили, след като ме нокаутираха в онази първа нощ в къщата на Анна. В магазина на Морфран съм.

– Като те докараха... – казва Томас.

Не продължава, но знам какво има предвид. Слагам ръка на рамото му и го разтърсвам.

– Нищо ми няма –

казвам аз и ставам с минимално усилие. – Бил съм и по-зле.

Стоейки в другата част на стаята с гръб към нас, сякаш има много по-интересни неща за правене, Морфран изсумтява.

– Едва ли – обръща се, тънките рамки на очилата му са се смъкнали почти до края на носа му. – И не е като нищо да ти няма. Жертва си на обиа.

Томас, Кармел и аз правим това, което се прави, когато някой говори на непознат език – споглеждаме се и в един глас казваме:

– А?

– Обиа, моето момче – казва Морфран с раздразнение. – Вуду магия от Карибските острови. Просто имаш късмет, че прекарах шест години на Ангила с Жулиан Бабтист. А той беше истински обиаман.

Раздвижвам крайниците си и изправям гръб. Като изключим, че гърбът и хълбоците ме наболяват, плюс това, че главата ми плува, се чувствам добре.

– Обиаман ми е направил обиа? Звучи ми като при смърфовете, за които всичко е смърфолитно смърфотно.

– Не се шегувай, Касио.

Това е майка ми. Изглежда ужасно. Плакала е. Става ми гадно.

– Още не мога да разбера как е влязъл в къщата – казва тя. – Толкова внимавахме, винаги сме внимавали. А и защитното заклинание работеше. Работеше при Анна.

– Беше страхотно заклинание, г-жо Лоууд – отговаря Анна внимателно. – Нямаше как да прекрача прага. Независимо колко много ми се искаше.

Когато казва последното, ирисите стават с три тона по-тъмни.

– Какво се случи? Какво стана, след като изгубих съзнание?

Интересът ми се завръща. Облекчението, че не съм мъртъв, избледнява.

– Предизвиках го да дойде и да се изправи срещу мен. Той не прие. Просто се усмихна с тази ужасна усмивка. И после изчезна. След него остана само дим... – Анна се обръща към Морфран. – Какво е той?

– Бил е обиаман. Какво е сега, не знам. Всякакви ограничения, които е имал, са изчезнали с тялото му. Сега е само сила.

– Какво точно е обиа? – пита Кармел. – Само аз ли не знам?

– Това е просто друга дума за вуду – казвам аз и Морфран удря с юмрук по дървения ъгъл на плота.

– Ако мислиш така, значи все едно си мъртъв.

– За какво говориш? – питам аз.

Изправям се на крака, но залитам и Анна хваща ръката ми. Не смятам да водя този разговор легнал.

– Обиа е вуду – обяснява той. – Но вуду не е обиа. Вуду магията не е нищо повече от афро-карибско вещерство. Тя следва същите правила като магията, която всички ние практикуваме. Обиа няма правила. Вуду канализира силата. Обиа е сила. Обиаманът не канализира нищичко, той поема в себе си. Той става източник на силата.

– А кръстът... намерих черен кръст като твоя на Папа Легба.

Морфран маха с ръка.

– Сигурно е започнал с вуду. Сега е нещо много, много повече. Ти ни вкара в река от лайна.