Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Този вид се развива много бързо — обясни Маклюър. — Беше стигнал четвърти стадий, когато го установихме. Тя трябва да си е давала сметка, Лу, но както изглежда, не е погледнала сериозно на това. Предполагам, покрай грижите за децата…
От очите му закапаха сълзи.
— Операцията е насрочена за следващата седмица — продължи с овладян тон лекарят. — Разчитам на подкрепата ти, Лу. Тя ще има нужда от всяка частица сила, която можеш да й дадеш.
Болд имаше чувството, че е затворен в малка черна кутия. Можеше да крещи, колкото си иска, но никой нямаше да го чуе. Можеше да се озърта, колкото си иска, но нищо и никого нямаше да види. Това е сън, убеждаваше се той. Само сън. Кошмарен сън. Ще се събуди от него и ще види, че е заспал на дивана в „Харбървю“, очакващ
Но Маклюър не изчезваше.
— Ваните? — отрони се немного разбираемо от устата на Болд, но лекарят схвана въпроса му.
— Облекчават болката — каза той. — Тя изпитва непоносима болка.
Имаше много нюанси на сивото. Съществуваше сивото на прошката посред черното и бялото на познанието, сивото на зрялата възраст около слепоочията, сивото на отражението в огледалото, сивото на рушащия се под напора на времето надгробен камък. Болд за миг зърна отражението си в извитото огледало за обратно виждане, преди да потегли за дома си.
Караше и плачеше, раменете му се тресяха, устните му потреперваха, полицейската сирена проглушаваше ушите му. Времето беше спряло и въпреки това в главата му като че цъкаше часовник, все по-бързо и по-бързо. В мислите му нахлуха толкова много спомени, свързани с проявите на мъжкия му инат. Гнетеше го чувство на вина, че я беше подозирал в изневяра. Припомни си картината с бебето на гърдите й във ваната и вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. Всяка седмица, всяка минута сега му се струваха като провалена възможност, пропуснат шанс. Толкова мигове бяха отлетели, докато той беше приемал любовта им, съвместния им живот за вечна даденост. В този момент, докато вземаше последния завой към дома си, му се искаше всичко да започне отначало — като че беше лекоатлет, който се е провалил на финалната права, но знае, че идват нови състезания и възможност за реванш. Всичко му се видя така бързо, толкова кратко. Те бяха се стремили към мечтите си, градили живота си. По време на този процес съдбите им се бяха пресекли, после за известно време се бяха позагубили. Бяха се отдалечили и събрали отново — като два кораба, понесени от отлив и от прилив. Тя беше толкова потайна — така нечестна. Обзе го гняв, страх и ужас — всичко наведнъж, и накуп, емоционална лавина, от която не можеше да избяга, и той лежеше на дъното, затиснат под тежестта й. Човек нямаше къде да се скрие от такава вест — трябваше да се застави тялом и духом да се изправи очи в очи с неизбежното. Не искаше да повярва.
Винаги имаше надежда, напомни си той, случваха се чудеса. Дали не беше твърде късно вече за молитви? Гневът изригна в него. Не искаше да остава сам на този свят. Не искаше свят без Лиз. Не беше честно. Имаха съвсем други планове.
Спря колата, сирената понижи звук и утихна, но светлината й все още проблясваше. Ужасът му избликна в кикот — това беше някаква шега, грешка. Маклюър я е объркал с друга пациентка.
Облекчават болката. Болд затисна с ръце ушите си. Не искаше думите на Маклюър да нахлуят в мислите му. Не искаше да чува гласове. Искаше спокойствие. Избавление. Искаше да се събуди, да измие кошмара с едно плисване на вода върху лицето.
— Събуди ме — примоли се той.
На вратата се показа Марина, усмивката й бавно изчезна — като топящ се восък, заменена от безпокойство.
— Господин Болд?
— Тя тук ли е?
Марина поклати глава.
— На работа.
На работа ли се е върнала? Не можеше да си припомни къде беше спал през нощта, какъв ден е.
— Децата?
Майлс подаде любопитното си носле иззад Марина и изписка:
— Тате!
Разпери ръчички, Болд го вдигна и се разплака. Марина, която беше кръстосала ръце пред гърдите си, потрепервайки от студ, стоеше на входа и не сваляше очи от разплаканото лице на Болд.
— Всичко наред ли е?
Майлс обви ръчички около
— Аз ще се погрижа — каза му тя, докато той й подаваше Майлс.
Болд кимна, сълзите се стичаха от брадичката по гърдите му. Не искаше свят без Лиз, не искаше да мисли за нея с болка. Искаше да я отведе със себе си, сякаш ако напуснеше работа, така щеше да напусне и болестта си — да я остави някъде там и да я забрави.
Колата му полетя по улиците, шофирана като че от някой друг. Сподиряха го клаксони, надавани от възмутени шофьори; докато пресичаше на кръстовищата, вниманието му беше приковано към спомените, а не към пътя. Беше изпълнен със съжаление, съзирайки толкова много пропуснати възможности да се отнесе по-добре с нея, да й бъде по-добър съпруг, по-добър любовник, по-добър приятел. До каква степен тази болест е болест на тялото, запита се той, и в каква степен се дължи на обкръжението. Дали ако беше по-често вкъщи, и по-малко погълнат от работата си, тя нямаше да се разболее? В мислите му всичко се обърка; изпитваше едновременно самосъжаление, срам, смразяващ страх. Натисна амбреажа и се помоли за избавление.
— Спести й мъченията — прошепна.
Сградата, където се помещаваше офисът на Лиз, беше в центъра на града, извисяваща се достатъчно високо, че от нея да се виждат двата залива — Елиът и Пъджет Саунд. Бяха я построили в средата на седемдесетте години, в началото на икономическия растеж, който затъмни революцията в сферата на високите технологии и преселението на калифорнийците. Болд паркира на забранено място, сложи надписа „ПОЛИЦЕЙСКА ПРОВЕРКА“ върху таблото, за да противодейства на прекаленото усърдие на някой пътен полицай, и заситни по ниските стъпала, водещи към изпълненото от алуминий и стъклопласт лоби.
Вътре пое с големи крачки към асансьорите. Беше сам в асансьора — първото свястно нещо, случило му се днес.
— Елизабет Болд — каза той на секретарката във външната приемна.
За всичките години откакто жена му работеше тук, на пръстите на едната му ръка се брояха случаите, когато беше идвал да я търси. Едва сега си даде сметка, че през цялото това време беше носил работа за довършване вкъщи почти всяка вечер, докато Лиз го беше правила много рядко. Тя печелеше почти четири пъти повече от него и го беше молила с настойчиво постоянство да се откаже от полицейската работа или поне да се откаже от следователската работа, защото не можеше повече да издържа на напрежението заради опасностите, на които той се излагаше. Двете години неплатена отпуска, които той си беше взел за раждането и отглеждането на Майлс, бяха най-щастливият период от съвместния им живот. Беше съблазнен да се върне, от една страна, заради доста странен случай — кражба на човешки органи, от друга страна, от чара и ума на Дафи Матюс. Но като се огледаше назад, докато чакаше секретарката да уведоми Лиз за пристигането му, Болд си помисли, че връщането му на работа в полицията всъщност беше грешка. Бяха се открили отново един друг през тези две години, Болд имаше своите изпълнения на пиано в щастливите часове — по израза на Беър Беринсън — на късния следобед, а Лиз имаше своя съпруг, който не беше емоционално и умствено погълнат от работата си.
— Тя е на заседание. Ще приключи след малко. — Жената посочи с ръка трите кресла, предназначени за чакащите. — Да ви донеса ли кафе?
— Не, искам да я видя веднага — каза Болд. — Аз съм нейният съпруг. Не мога да чакам. Къде е заседанието?
Жената го изгледа умоляващо:
— Извинявайте, господине…
— Джени — припомни си Болд името на помощничката на Лиз, — трябва да говоря с Джени. — Без да дочака разрешението на секретарката, той се запъти с широка крачка към офиса на Лиз. Подмина заседателна зала — откъм вратата се носеха гласове. Отвори вратата, без да чука, огледа се, но не я видя. — Елизабет Болд — каза. Всички поклатиха глави в синхрон. Една жена обаче му посочи да продължи по коридора. — Благодаря ви.