Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Излезе и внимателно затвори вратата след себе си.
Джени вече тичаше по коридора към него. Двамата бяха телефонни приятели, иначе се бяха виждали едва два-три пъти.
— Лу? — извика тя с разтревожен глас.
Изглежда все пак добре го познаваше, за да разпознае катастрофалността на случилото се по вида му, може би пък — помисли си той — това не беше трудно да се забележи.
— Не е нещо с децата, нали?
— Къде е тя?
— На заседание.
— Трябва да я видя веднага!
— Тя е с президента и с председателя на борда. Няма да продължи много дълго.
— Не ме интересува с кого е — изръмжа глухо. — Веднага искам да я видя! —
Пейджърът му нададе вой. Джени погледна към кръста му. Болд отмести якето си и също насочи поглед натам — към устройството, прикрепено за колана му. Като че беше прикрепено към някой друг, съвършено различен човек. Вдигна глава и погледна към дъното на коридора, към завоя, от който започваше коридорът на властта — по думите на Лиз. Тя беше там, в един от тези кабинети. Пейджърът го накара като че да изтрезнее. Натисна бутона за изключване на звука. Ето, отново е изправен пред проблема службата или семейството и независимо от разсъжденията през последния час, съжалението и разкаянието не беше така лесно да изхвърли пейджъра на боклука. Начетения беше на свобода, готов да убива хора. Болд беше абсолютно сигурен в това.
А Лиз беше на заседание и Джени изглеждаше решена да прегради с тялото си достъпа му до коридора на властта.
— Колко дълго ще продължи? — попита Болд.
В същото време освободи пейджъра от колана си и го наклони, така че да може да прочете съобщението на екрана. Това движение беше в нарушение на всичко, което си беше мислил досега. Вътрешният му глас попита: „Как можа?“. Нямаше какво да каже в своя защита. Разбира се, че имаше задължения към групата си, града, към нищо неподозиращите невинни жертви, но нито едно от тях не намери място в мислите му в този момент. Единствената констатация, явила се в мислите му, беше за това, как му е абсолютно ясно, че ще се отзове на съобщението и че каквато и да е причината за него, то щеше да го отдалечи отново от нея; че тя щеше да остане в заседателната зала, а той отново щеше да отиде да се пече на огъня в отдела си, притичвайки се на помощ при поредния спешен случай.
Болд погледна с тъга към Джени.
— Тя насрочи това заседание, Лу — поясни му Джени. — Каквато и да е причината, трябва да е много важна. Просто не мога да си позволя да ги прекъсна, това е всичко.
Болд кимна.
— Важна е, добре — съгласи се той. Сигурно им връчваше оставката си. Усети гърлото му да се свива от надигащата се мъка и реши да спести на помощничката гледката плачещ мъж на средна възраст. Насили се да каже само: — Кажи й, че съм идвал. Кажи й, че е много важно. Да ме потърси по мобифона — добави, успявайки да се овладее. Споменаването на мобифона го накара да го извади от джоба си и да го провери. Светеше лампичката с надпис „БАТЕРИЯТА ИЗТОЩЕНА“. Беше мъртъв — като всичко около него. — Не знам — избъбри той на Джени, усещайки се окончателно победен.
След което се извърна кръгом и се запъти към асансьора.
Джени го последва, но през целия път не изрече нито дума. Отвори му вратата към външната приемна, после избърза и му повика асансьор, може би защото той сигурно изглеждаше в момента абсолютно неспособен да извърши даже такова просто действие. Вратите се отвориха и Болд влезе в асансьорната клетка, улавяйки погледа на Джени тъкмо преди вратата му да се затвори. В него имаше съчувствие и притеснение. В неговия поглед имаше само студ и мъртвило — като топящ се лед.
Свърза се със службата си по радиостанцията в колата. Диспечерът го накара да изчака — прозвуча му като доживотна присъда.
— Има съобщение от детектив Джон Ла Моя. Искате ли да ви го прочета?
— Искам — излая Болд, потегляйки в същото време с колата.
— Съобщението гласи: „Трябва незабавно да поговорим. Обади се възможно най-бързо“.
Болд натисна бутона за обратна връзка и каза:
— Предайте му, че идвам.
Усещаше се като предател и измамник.
По пътя към полицейското управление спря пред една църква и влезе в нея. За негово учудване почувства се по-добре.
49.
Когато вратата на асансьора се отвори на петия етаж на сградата на Обществена безопасност, мълчанието, сковало разстроената психика на Болд, се пропука от какофонията от крещящите един през друг десетки репортери в комбинация с гората от черни тумбести микрофони, размахвани около него, и ослепителната светлина, струяща от прожекторите на телевизионните камери. Един от репортерите надвика всички:
— Начетения в ареста ли е, или не?
Шосвиц си проби настървено път сред тълпата и задърпа Болд към металната врата, водеща към отдел „Убийства“, не преставайки да повтаря:
— Без коментар! Без коментар!
Вратата се отвори и ги пропусна вътре, а представителите на печата останаха отвън, сякаш възпрени от една невидима граница — също като куче пазач, отхвърлено назад от късия си синджир. Но с тяхната липса какофонията не спря — само беше заменена от коментарите на хората от групата му, които, щом го видяха, скочиха и го обградиха като тексаски рейнджъри. Боби Гейнис му говореше нещо, но той не я чуваше. Ла Моя беше тук, Бърни Лофгрийн, също и няколко униформени полицаи, които още в началото бяха пожелали да се включат като доброволци. Забеляза и една жена на име Ричард от прокуратурата. Всички говореха в един глас, някои крещяха, надявайки се да бъдат чути. Шосвиц се присъедини към тях. Така, движейки се в пакет, всички продължиха към заседателната зала. Само един човек липсваше — Болд забеляза, че тя е застанала до вратата на залата, с кръстосани на гърдите ръце, с безупречна прическа, с очи, приковани в него, а на лицето й се беше изписал израз на крайна тревога. Само тя го познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка какво е истинското му състояние; Шосвиц не го беше забелязал, твърде зает с журналистите; останалите не го бяха забелязали, вниманието им беше насочено по-скоро към това, което имаха да му казват, отколкото към самия него. Но тя го забеляза. Знаеше, че нещо се е случило, и в мига, когато се озоваха един до друг, го попита:
— Какво се е случило?
Той усети непреодолимо желание да й каже, но в същия миг гневният Шосвиц кресна:
— Много добре знаеш какво се е случило! Дошло е ново писмо!
Тя тихичко обясни на Болд, сякаш това имаше значение:
— Не е на себе си, защото един репортер е открил писмото в сутрешната поща на Гарман. А не ние.
— Начетения е още на свобода — извиси глас Шосвиц.
Болд само го погледна и поклати глава.
— Всички вън! — каза на насъбралите се. Улови Дафи за лакътя и я накара да остане. — Джон, ти остани.
Щом залата се изпразни, той затвори вратата и тримата останаха насаме.
Ла Моя започна да обяснява:
— Един репортер на „Таймс“ решил да проверява всеки ден пощата за Гарман. Сигурно някой вътрешен човек му е помогнал, но какъвто и да е случаят, той знаеше още преди нас за новодошлото писмо.
Болд изпъшка:
— И, разбира се, изпратено е след ареста на Гарман.
Ла Моя кимна.
— Правилно.
— Какво се е случило, Лу? — повтори Дафи, все със същия израз на крайна тревога по лицето си.