Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Всичко е много убедително — въздъхна Болд. — Аз нямаше да се сетя за снимката — призна той.
— Трябва да създадем представа за наличие на дете, но не и да използваме самото дете за примамка.
— Много е убедително — повтори Болд.
— Момчето се превръща в мотив за действие при него, Лу — каза тя с абсолютна увереност. — Приликата с майка му и наличието на дете. Една от грешките ми беше, че изобщо не обърнах внимание на ролята на детето.
— Успя да ме убедиш — кимна той. — Сега ни остава единствено — продължи, оглеждайки колата от външната страна — хубавичко да я нацапаме отвън.
Появата на Мартинели беше точно планирана, колата й се вля в опашката за конвейера във време, когато щеше да бъде ред на заподозрения — вярваха, че човекът в автомивката е Джонатан Гарман — да мие прозорците от вътрешната част. Четирима работници вършеха тази работа на ротационен принцип — редът, по който се сменяха, беше установен с помощта на двама цивилни агенти.
Вътре в специалната кола за наблюдение видеомониторът започна да пращи и присветва, образът на Мартинели внезапно стана зърнест и мъгляв.
— Какво става? — попита Болд.
— В една автомивка има доста метални части — отвърна техникът, поддържащ връзката. — Предавателят е скрит под задната седалка, а антената е под колата. Никоя система не е перфектна. Затова в колата сме монтирали записваща камера. Записаното от нея ще бъде с чист образ.
Екранът продължи да присветва и пращи, каналът, настроен на радиовръзка с Мартинели, се пълнеше със статично електричество.
— Вътре съм — докладва тя.
На екрана картината се модифицира до подскачащи вертикални ленти, след това заплуваха и черни хоризонтални линии.
— Не ми харесва това — промърмори Болд.
— И на мен не ми харесва, сержант — сви рамене техникът. — Ще опитам да го оправя.
Дафи беше екипирана с микрофон и слушалки, оформени като шлем на главата й. Тя се свърза с Мартинели, за да се увери, че се чуват.
— Чувам те идеално — обяви Мартинели.
Физическата й прилика с образа от снимката на Даяна Гарман беше поразителна — благодарение на усилията и уменията на Джоф Джефрис от театър „Пето авеню“.
Когато видеовръзката ставаше добра, на екрана се явяваше картина от цялата предна седалка на форда, с широк ъгъл на визиране, от едната до другата врата.
През микрофона на Мартинели долетя мъжки глас:
— Не ни е позволено да пипаме личните ви вещи, госпожо. Трябва да ги приберете, ако ще чистим вътре в колата. Ще дойда след малко.
Дафни зашепна в ухото на Мартинели:
— Нищо не пипай.
Искаше всички примамки да са на местата си.
— Действай, както си знаеш — каза Мартинели на мъжа.
Агентите, които наблюдаваха срещуположния край на автомивката, докладваха, че работникът, с когото беше говорила Мартинели, вече чисти вътрешността на колата. Гарман щеше да се включи по-нататък.
Върху екрана се появиха лицата на двама негри, чистещи с прахосмукачки.
Мартинели докладва, че се отправя към зоната, където шофьорите изчакваха, докато трае процедурата.
Фордът вече беше в конвейера. Без да сваля очи от монитора, Болд попита Дафи:
— Какво мислиш?
— Имам чувството, че всичко ще мине добре. Само
Още докато говореше, на екрана настъпи раздвижване — един мъж седна на предната седалка, с кърпа в едната ръка и спрей почистващ препарат в другата. Видеосигналът в момента беше лош. За няколко секунди екранът стана черен, последван от мътна сянка на фона на трепкащата зърнеста картина — най-вероятно беше рамото на работника или темето му, докато енергично чистеше прозорците отвътре, стъклото на контролното табло и огледалото за обратно виждане.
— Върви! — каза Дафи на Мартинели, представяйки си как полицайката тича към колата, сякаш е забравила нещо.
— Покажи си лицето, приятел — призова Болд мияча на прозорците.
— Помни, че си развратница — продължи Дафи в микрофона. — Лоша майка. И че точно сега си в безизходно положение.
Мартинели извади слуховото апаратче от ухото си, както се бяха условили, и се запъти към Джони Гарман, поклащайки предизвикателно бедра, надменна мадама от крайбрежието, която рядко обръща внимание на хората от по-низшите слоеве. Вътре в себе си таеше надежда, че следващите няколко минути ще я изстрелят от патрулен полицай в орбитата на цивилните детективи. Даже не й беше останало време да се обади на съпруга си и да му обясни какво й предстои. Беше свалила брачната си халка и на нейно място се беше показала тънка ивица по-бяла от останалата кожа, на което Дафни Матюс беше реагирала с думата: „Чудесно!“. Не спираше да си напомня, че е разведена, майка, огорчена и преуморена. Нетърпелива. Може би вложеното старание по време на курса за актьорско майсторство, който беше посещавала в гимназията, сега щеше да й се възвърне — правейки по-убедително изпълнението й на ролята, която трябваше да играе. Оценката й тогава съвсем не беше лоша. Но на Дафи Матюс нищо не беше споменала.
— Млади човече — започна тя високо, вдигна ръка, завъртайки я от китката във въпросително ироничен жест, и се взря в огромните очила от разстояние.
Смути го, провокирай го, беше й казала Матюс.
— Млади човече — повтори тя, пристъпвайки право към Джони Гарман с чувството, че сърцето й всеки момент ще се пръсне.
Не се беше родил с тази кожа на лицето, бяха му я присадили върху главата, пострадала при изгаряне. Реконструкцията не беше добра; носът му сякаш беше моделиран от наслоени едно върху друго и оставени незагладени парченца глина от студент първа година скулптура. Това подобие на нос и скулите бяха единственото, което Гарман излагаше на показ; странно, но на Мартинели й се прииска да види и останалата част от лицето му. Представяше си как изглеждаше кожата около отвора за устата — пластичните хирурзи най-вече се затрудняваха, когато ставаше дума за операция в областта на устата; линията на прехода — ако изобщо имаше такава — между пластиката на лицето му и кожата на шията. Дали имаше коса, зачуди се тя, или носеше перука, което беше по-вероятно.
Той се оказа плашлив. Болезнено срамежлив. Когато се осмели да погледне към приближаващата жена, тялото му потръпна като че раздрусано с електрошок. Беше едновременно стъписан и раздразнен.
Беше с ръкавици, забеляза Мартинели. Тънки ръкавици от волска кожа, много тесни, за да му прилепват на ръцете като втора кожа.
С колкото можеше по-непринуден тон тя каза:
— Моето малко ангелче на тръгване разсипа пуканки отпред. Ето там, отдясно, до предното стъкло. Бъди така добър да го почистиш вместо мен, а?