Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

Мартинели наближи още повече Гарман.

— Нали не те притеснявам? Надявам се, че нямаш нищо против. Не е кой знае какво да изчистиш малко пуканки. — Тя затършува в дамската си чанта, извръщайки се нарочно настрани, за да го накара да се почувства пренебрегнат и отхвърлен. — Пари за един мъничък обяд, искаш ли? Мммм? — Тя държеше еднодоларова банкнота в лявата си ръка така, че той на всяка цена да забележи бледата ивица от липсващата венчална халка. Мартинели напъха банкнотата в ръката му против волята му. Според Матюс осъщественият по такъв начин контакт с него — нарочно по-дълго задържайки ръката му в своята — щеше да бъде завръзката, гарантираща по-нататъшно развитие и развръзка.

Докосването й щеше да го погнуси. Той щеше да я ненавижда — заради това, че му беше предложила пари, заради снизходителния тон и поради нежелания физически контакт. — Не е чак толкова студено. — Тя пусна ръката му и вдигна своята към лицето си. — Защо си се увил така? Приличаш ми на къща със спуснати капаци, готова за зимата.

Върна се на предишната тема:

— Сега за пуканките. Ти въобще чу ли какво ти казах?

— Разпилени пуканки — да ги почистя — изрече той с глас, приличен на стържеща шкурка по метална повърхност.

Леден душ като че обля Мартинели — не искаше този човек да я следи.

Каза му:

— Така е по-добре. Благодаря ти. Можех да накарам и моето ангелче да ги почисти, но пък на теб нали това ти е работата?

И тя се отдалечи, отново поклащайки бедра с надменен и арогантен маниер. Не се обърна нито веднъж назад: твърде много странности имаше в него. А това я беше изплашило. Сега имаше нужда от въздух, силната влага и миризмата на почистващи препарати в автомивката само усилиха внезапния пристъп на клаустрофобия.

Болд и Дафи наблюдаваха как Джони Гарман поема с колата към миещото устройство. Той се загледа в снимката на Бен, прикрепена към стъклото, след това в сребърния кръст, окачен на огледалото за обратно виждане. Изми и почисти стъклото, но в същото време преобърна всички играчки, празната чаша от млечния шейк и дрехите. Видяха го как бърше плота, приближавайки се към кутията, в която беше регистрационният талон на колата.

— Отвори я — опита се да му внуши Дафи, в същото време колата попадна под обстрела на струите вода, сипещи се върху нея като порой. — Отвори я — повтори тя, в тона й се четеше силно безпокойство.

В регистрационния талон фигурираше адрес на къща под наблюдение — „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет — къща, иззета от наркодилъри по нареждане на щатската данъчна комисия.

Дафни потрепери — външно отражение на усещането за предстоящото — колебаещо се все още на ръба между предчувствието за добро разрешение и за ужасен край. „Вземи кутията!“, насърчи го мислено тя. За нея друг вариант беше немислим.

— Очертава се сериозен проблем — промърмори Болд, след като на екрана се видя как заподозреният напуска предната седалка и се прехвърля отзад, малко преди да започне подсушаващата процедура.

— Мериън? — повика я Дафи в микрофона, надявайки се по това време Мартинели да беше влязла в дамската тоалетна и да си беше сложила слуховото апаратче, както беше уговорено.

— Тук съм — отзова се нервен глас.

— Започваме втори етап — обяви Дафи. — Изиграй го добре!

Мартинели се запъти отново към зоната за изчакване и се загледа през прозрачната преграда към подсушаващото устройство. На два пъти успя да забележи Гарман вътре в колата, и двата пъти той търкаше енергично прозорците. Време беше. Краката й не искаха да тръгват. Един мъж застана близо до нея. Ърни Уейтс, полицай от „Нравствения отдел“, който беше в охраняващия я екип. „Спокойно, каза си тя. Не си сама.“ Бутна вратата, водеща към зоната на изхода от конвейера, след което плати на човека на касата с банкнота от двадесет долара.

Наближи форда

и видя, че блести от чистота.

Последните няколко метра се наложи да измине с по-широка крачка, защото Гарман отвори вратата от срещуположната страна на колата и излезе навън, продължавайки да трие страничния прозорец.

Тя му извика:

— Млади човече! Млади човече! — И продължи, както Дафи я беше инструктирала: — Почисти ли вътре?

Видът му я накара да се вцепени от ужас — срещу нея стоеше човек с широки рамене и много по-висок. Този човек беше съвсем различен от предишния. „Той ме е набелязал“, помисли си тя, водена от интуицията си. Стойката му беше много по-агресивна, уверена и предизвикателна. Тя посочи петно от вода. Ноздрите на Джони Гарман се разшириха. На Мартинели й се зави свят. Но както я беше инструктирала Дафи, отсече:

— На „Лейкууд авеню“ не търпим петната!

Повече не погледна Джони Гарман; жената, за която се представяше, малко се интересуваше от мнението и чувствата на околните. Вместо това отвори вратата, прокара пръст върху плота в основата на предния прозорец и на лицето й се изписа видимо задоволство, че се е освободила от лепкавата бъркотия, която беше сътворило ангелчето й.

Седна зад кормилото и потегли, само след минута вече се усети в безопасност. В безопасност, но докога, запита се тя; положението й беше като на порцеланова касичка прасенце.

Дафи беше като зашеметена. Трябваше да изчакат известно време, преди да могат да прегледат записа, направен във вътрешността на форда. Но и без да го е прегледала, беше сигурна, че Гарман не е отворил кутията с регистрационния талон на колата и адреса. Струваше й се невъзможно да е сгрешила в преценката си за него. Но се беше провалила. Друга жена — друга клиентка — предстоеше да умре тази вечер. Тя прошепна:

— Не мога да повярвам.

Болд изглеждаше не по-малко поразен от нея.

— Може би има достъп до системата за регистрация на МПС — предположи Болд. — И така научава адресите. Всъщност ние нищо не знаем за него.

— Не, не знаем — съгласи се Дафи, макар да подозираше, че и тя, и той вече знаят доста.

— Може би е компютърен хакер. Как иначе би могъл да научава адресите на жените?

Не се осмеляваше да я погледне, а това за Дафи беше показателно.

— Господи, Лу — прошепна тя.

Болд каза:

— Продължаваме, както е по план. Мартинели свърши страхотна работа. Сега отиваме при къщата и ще го чакаме да се появи. — Слуховите апаратчета в ушите им изляха поток от разменени реплики и инструкции. Болд не реагира на нито една от тях. — Сега остава да видим какво ще направи. Ще го проследим. Наблюдава го многочислен екип. Няма да го изпуснем, Дафи. Ще се справим. Нашият човек тази вечер няма да се прибере да чете книжки. Това го знаем със сигурност. И ще го докажем.

— Съжалявам — помоли за извинение Дафи с дрезгав шепот.

Но не него, сигурен беше той. Извинението й беше насочено към новата жертва на Джони Гарман — към онази, заради която той беше изпратил поредното си послание заплаха. Към тази, за която се опасяваше, че й беше писано да умре.

52.

Бен чака заедно със Сюзан в плаващата къща около час, след което и двамата ги обзе безпокойство. Дафи закъсняваше и независимо от молбите му, Сюзан не пожела да го остави сам. След срещата с Емили в парка Бейкър Ридж той непрестанно мислеше за нея. Беше му дошло до гуша от всички методики, системи и програми на Сюзан и Дафни. Искаше му се да приключи с всичко това и да се махне.