Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Раницата лежеше на задната седалка — самата тя я беше оставила там. Същата раница, която в момента гледаше. Защото там, в пъхнатия зад прозрачна преграда, направена точно с тази цел, етикет се четеше името и фамилията на Бен и адреса на къщата му на улица „Джексън“. Даже телефонният номер беше изписан, забеляза тя.
На Джони Гарман не му беше необходимо да отваря кутията. Адресът, който му трябваше, го очакваше на задната седалка, нещо, което беше разбрал, още докато се качваше в колата. В съзнанието на Дафи отново се завъртя видеозаписът — епизодът с моментното изчезване на Гарман от кадър и появата му с пепелника. Раницата на Бен лежеше
Причината, поради която направи обратен завой, без да се съобразява с насрещното движение, беше не Болд или разследването; тя мислеше за Бен и за това, че не си беше направила труда да провери неговия дом, където беше възможно в паниката си да е потърсил убежище. Нямаше да уведомява Болд и останалите. Не още. Те щяха да настояват Мартинели, а не Дафи да влезе в къщата на улица „Джексън“, загрижени повече да щракнат капана около Гарман, а не за чувствата на уплашеното момче беглец.
Дължеше това на Бен — не искаше той отново да се почувства подгонен.
Изобщо не й дойде наум, че отдалеч, в припадащия здрач, фигурата й изглеждаше досущ като на Мартинели.
59.
Болд беше едновременно ядосан и загрижен за Боби Гейнис. Беше се обадила преди час на диспечера, че се отправя към сиатълския университет — мястото, където Гарман беше изчезнал — и оттогава нямаше никаква информация за нея. Тя нямаше мобифон и при всички положения се намираше далеч от колата си, защото не отговаряше на повикванията чрез радиовръзката. А му трябваше за наблюдението на къщата на „Лейкууд“, защото разполагаше само с нея и Ла Моя, и затова тръгна да я търси.
Щом излезе с колата на ъгъла на „Бродуей“ и „Кълъмбия“, веднага забеляза служебната кола, с която се движеше Гейнис, на разстояние половин пресечка по-надолу по хълма. Притеснението му прерасна в безпокойство.
Паркира и пое през университетското дворче, оглеждайки се и ослушвайки се за някакъв знак. Светлината на деня си беше отишла, единствено мътният блясък на облаците като отражение на спомена за нея открояваше светло боядисаните сгради. Гейнис би приключила с огледа на това място за нула време, помисли си той, докато се питаше защо не се беше върнала в колата си и не се беше обадила на диспечера. Нямаше време за търсене на изчезнали детективи точно сега. Обзет от нарастващо нетърпение, той разшири територията на огледа, както вярваше, че и Гейнис беше направила същото. Обикаля около двадесетина минути, докато най-накрая не се наложи да спре на кръстовището на „Бродуей“ и „Джеймс“, за да изчака една кола да отмине.
Започна да оглежда сградите с офиси наоколо, отначало обръщайки внимание на търсения контраст между тухли и цимент — за миг си помисли, че на него му харесват повече старите тухлени къщи — после обърна внимание и на предназначението им като сгради — за медицински услуги. Този район беше известен като „Лекарствения хълм“ — той изведнъж разбра къде и защо се беше изгубила Боби Гейнис; тя беше направила същата връзка: медицински услуги — заподозрян с реконструирано чрез пластична хирургия лице.
Болд се затича към медицинския център „Харбървю“,
Всяка сграда, която подминаваше, имаше отношение към света на медицината. Знаците, названията като че щяха да му избодат очите. Искаше му се да тича по-бързо. Излезе на „Борън“ и се спусна надолу по нея, към болницата, останал без дъх, но не спирайки да тича.
Бяха проверявали за шофьорска книжка и регистрационен талон на превозно средство на името на Гарман, припомни си той. Дали Ла Моя беше проверявал за кредитни карти, чекови книжки и медицински картони? Не можа да си спомни. След това заключи, че трябва да е проверявал, иначе откъде щяха да знаят точната дата, на която в болницата в Гранд Форкс бяха приели Джони Гарман с тежки изгаряния. А щом беше така, значи не бяха открили никакъв документ за медицинска застраховка, иначе по номера щяха да намерят и адреса му, даже и да беше посочена само пощенска кутия.
Мисли… мисли… заповяда си той. И щом хрумването го осени, Болд стисна гневно устни, извърна се кръгом и се втурна с всичка сила обратно към университетския двор.
След по-малко от пет минути влетя през вратата в медицинския център „Фърст Хил“, където имаше пункт за безплатна медицинска помощ за социално слаби приходящи болни — той се намираше на една пресечка разстояние в южна посока от университета. Помещаваше се в стара пералня със сушилня, ръждясалите закачалки на сушилните конвейери още висяха от тавана, прилични на реконструиран динозавърски скелет.
Боби Гейнис седеше пред купчина картони, половината от които явно вече прегледани. Поглеждаше поредния картон и го обръщаше. Поглеждаше и обръщаше. Изобщо не обърна внимание на Болд, докато той не застана на няколко сантиметра от нея. Тя вдигна глава и му каза:
— Недей да стоиш, сержант. Ами седни и помагай. — И му подаде половината от непроверените картони. И като че допреди малко бяха обсъждали въпроса, без предисловие продължи: — Новата смяна е застъпила в шест часа, така че няма кой да ни каже дали го е виждал днес. Но едно от момичетата го позна по описанието. Гарман се ползва от услугите на пункта, но името му било друго. Каза, че при него многото пластични операции са довели до непрестанна инфекция около ушите. Затова носи качулка и си закопчава фланелата догоре — за да ги крие. Явно не са много за показване. И постоянно го болят. Ако е идвал днес, значи е в тези купчинки. А ако е в тях, значи има отбелязани някакви, макар и минимални данни за него. Всички пациенти са длъжни да се регистрират тук. Това е нещо от рода на здравноосигурителна организация, но без събиране на застраховки.
Една от сестрите извика по име следващия пациент от скупчилата се тълпа. Някакъв мъж отговаряше на телефона и едновременно обслужваше компютърния терминал.
— Ти не се обаждаше — каза Болд. Разгръщайки картоните, я попита: — Какво търсиш?
— Инжекция от това лекарство. — И му подаде бланка за оформяне на лекарствени пратки, върху която беше написано на ръка названието на антибиотик. — Тази дума трябва да бъде написана ето тук — обясни тя, посочвайки едно от правоъгълничетата в картона, който в момента преглеждаше. — Докторите обаче пишат с краката си и всъщност не знам какво точно търся. Как може хора, които са прекарали десет години в университета, да пишат така, сякаш нямат и основно образование?