Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— И какво означава това? — попита Болд.
— Откровено ли? Не чак толкова много. Но не ми харесва. Най-добрата ни защита пред медиите ще бъде, че не сме открили разтопен метал в достатъчно количество и затова сме получили отрицателен резултат. Често се случва. Не и в нашия случай обаче — ние открихме натрошени метални остатъци и онзи синкав бетон, а това със сигурност ще покаже, че са били използвани запалителни вещества. Това е смайващото — то е, за което ме питаш. Защо няма въглеводороди? Няма и никакви петролни продукти. Защо? Другото е, че това не е краят, няма начин. Колективният съвет на експертите към градския съд е
Фидлър спря за миг, не отмествайки красиво оформените си тъмнокафяви очи от сержанта, давайки му възможност да асимилира чутото. После продължи:
— Попита ме какво означава това. Трябва да е било използвано някакво запалително вещество за пожара. Не може да се е издигнал на три и половина километра и да е нажежил бетона до синьо само от няма нищо. Ние сигурно сме го пропуснали — поради най-различни причини. Най-доброто, което можем да направим, е да изпратим на федералните нови образци, за да опитат отново. Може да открият нещо.
— Въглеводороди — каза вместо него Болд. — Очакваш да открият въглеводороди.
— Много ще се изненадам, ако не открият.
— Ами ако не открият? — полюбопитства Болд.
— Нека да бързаме бавно.
На Болд не му хареса тонът.
— Можеш ли да ми дадеш малко повече разяснения, просто за всеки случай?
— Да ти объркам главата с безполезни факти? Или какъв човек е подпалвачът?
— Блажени са незнаещите, така ли? — попита Болд.
Изведнъж се почувства неловко с Фидлър. Не се ли опитваше да скрие нещо?
— Ако искаш да станеш спец по пиротехника и химия на запалителните вещества, си е твой проблем, сержант. Аз как постъпвам? Изчаквам си докладите от лабораторията, изчитам ги внимателно и тогава разбирам какво ще ми трябва да науча повече за дадения пожар. Ти как беше по органична химия?
— Прескочи този въпрос и дай следващия — изръмжа Болд.
Не му се искаше да си признава пред този мъж, че като ученик в горния курс даже беше записал допълнителни часове по химия и беше получил една от двете отлични оценки за годината. А сега не помнеше нищо и щеше да изглежда като тъпанар. Реакцията му накара Фидлър да се захили — имаше нужда да отиде на зъболекар.
Болд каза:
— Синкав цимент и отрицателен лабораторен резултат за наличие на въглеводороди. Това ли е накратко? — За миг направи пауза. — Кажи ми, Сид, какво мислиш за писмото, което е получил Гарман? Свързано ли е, или не?
— Датата съвпада. Писмото е шантаво. Не знам какво да кажа за пластмасата.
— Ще го изпратя долу за анализ.
— Ти какво мислиш за писмото? — попита Фидлър.
— Ако ставаше дума за обикновено убийство, щяхме да го вземем на сериозно, особено ако е било получено от жертвата.
— А ако ти го беше получил?
Болд отвърна:
— Аха, предполагам, че ако аз го бях получил, също щях да го взема на сериозно.
— Значи това, че Гарман го е получил, те обърква, така ли?
— Факт е, че той е член на експертната група по палежите към градския съд —
— Неговата дружина — коригира го Фидлър.
— Както и да е. Щом има основания да вземем писмото на сериозно, тогава възниква друг въпрос: защо подпалвачът не го е пратил на друг член на експертната група? Искам да кажа, ако познава така из основи типа организация на пожарникарите и пожарните инспектори, защо не е пратил писмото на съответния експерт?
Фидлър смръщи вежди и прехапа устни.
— Не бях го поглеждал от тази страна.
— Това ме притеснява — въздъхна Болд.
— Аха… вярно. Прав си — съгласи се Фидлър. — Сбъркал е.
— Хората бъркат по две причини, Сид. Или те наистина допускат грешка, или ние допускаме грешката да си мислим, че те са направили грешка.
— Значи случайно или нарочно.
— Точно така. И ако е нарочно, значи не те са сбъркали, а ние — защото сме го разтълкували по този начин — натърти Болд.
— Тогава, ако не е сбъркал? — попита Фидлър. — Ако наистина е искал да изпрати писмото точно на Гарман?
— Но защо на Гарман? — попита Болд. — Разбираш ли? — Направо можеше да прочете как се менят мислите на Фидлър по сменящите се изражения на лицето му. — Това може да стесни периметъра на разследването за нас. Може Гарман да се е отнесъл зле с някого? Някой, с когото се познава или с когото работи…
— Майка му стара — шумно въздъхна Фидлър. — Но това усложнява нещата. И ни отдалечава от жената.
— Ще караме подред — отвърна, прекъсвайки го, Болд. — Започвам да се запознавам с Дороти Инрайт постфактум. Нещата рядко се оказват толкова сложни, колкото ни се струват на пръв поглед.
— А аз? — попита Фидлър.
— Виж какво ще ти предложа: защо пък ти не се запознаеш със Стивън Гарман? — даде нарежданията си Болд, после добави: — Просто за всеки случай.
Двете жени с фамилия Инрайт, майка и сестра, бяха отклонили настояванията за среща в къщата на майката, съвместно владение в Редмонд. Независимо че трябваше да пътува дотам, Болд искаше да се срещне с майката на по-спокойно място, където нямаше да се притеснява да плаче, където щеше да бъде по-открита и откровена. Но сестрата на жертвата работеше в центъра и желанието на Болд да раздели двете жени в две различни срещи се осуети. Накрая се съгласи да се срещне с тях в четири часа в „Зимната градина“ на хотел „Фор сийзънс Олимпик“. И на двете беше казал да донесат снимки.
Разположен на любимото за светски събирания Пето авеню, „Олимпик“ беше сред малкото останали в страната грандхотели — в пищен и претрупан стил и много просторен. Съвсем явно беше, че е реконструиран и реставриран с много желание и без да се жалят средства. Фоайето беше великолепно, обслужването — безупречно. На Болд това място му беше добре познато. Слабостта му към чаепитието според правилата го беше водило тук няколко пъти, независимо от високата надценка. Това беше едно от малкото удоволствия, които си позволяваше. Колегите му си харчеха парите за уиски и посещения на мачове. Когато можеше да си го позволи, Болд предпочиташе да пие чай във „Фор сийзънс“ или да отиде на вечеря и за да се наслади на програмата в „Приятели на джаза“.