Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

Опитвайки се да си придаде сериозен вид, Дафи преглътна сълзите и каза на сапьорите:

— Той е вътре. Трябва да го измъкнем оттам колкото се може по-бързо.

— Като се има предвид какъв подпалвач е собственикът на този склад, ще се наложи да пипаме бавно — информира я мъжът с дебелата защитна жилетка.

Бяха й го казали още докато се сформираха екипите, но на нея даже тази минута, в която си разменяха репликите, й се видя прекалено дълга.

— Бен, чуваш ли ме? — извика тя.

Малката главичка на екрана се надигна и единственото око се насочи по посока на гласа й. Дафи избухна в сълзи. Нищо не виждаща, тя извика на останалите:

— По

дяволите, побързайте. Искам го колкото се може по-бързо навън.

Цивилен детектив тичаше към тях с уоки-токи в едната ръка. Извика, не спирайки да тича:

— Матюс, Гарман е на седемстотин метра и приближава обекта. Трябваш им, за да им кажеш кога.

Дотича до нея и й подаде уоки-токито.

Решението кога да се взриви магазинът беше нейно и само нейно. Болд беше настоял пред всички за това, защото само тя можеше да усети важността и нюанса на психологическия момент. Това беше огорчило Бейън и останалите, особено пожарните инспектори от експертната група.

Тя сграбчи уоки-токито и каза вече повтореното няколко пъти на Болд:

— Заподозреният вижда ли добре обекта? — поиска да узнае тя.

— На седемстотин метра е и приближава — информира я плътен мъжки глас.

— Но дали вижда сградата? — повтори тя, удивена как един толкова прост въпрос може да предизвика такива спорове и сега неясен отговор.

— Не. Няма пълна видимост.

„Кажи ми го на обикновен език“, искаше й се да изкрещи.

— Когато сградата попадне изцяло в полезрението му — каза тя на диспечера, — взривете я. Но той трябва да види как се взривява самата конструкция, от самото начало. Той трябва да се почувства като участник в зрелището. Ако види самото избухване, ще остане и да види как ще се справят пожарникарите. Разбрано?

— Още сто и петдесет метра — информира я диспечерът. — Казаха ми, че ще получи пълна видимост след сто и петдесет метра.

— Действайте, след като получи пълна видимост — натърти тя на последните две думи с леко подигравателен тон.

Отпусна бутона на уоки-токито и извика на синьорите:

— Побързайте. Искам момчето навън. Веднага.

74.

— Трийсет секунди до взрива — дочу Болд и ухото си. — Заподозреният е на половин километър и приближава.

На всеки завой, на всяка пресечка местоположението на Гарман беше докладвано, с всеки изминал метър, с всяка изминала минута той навлизаше все по-навътре, все по-надълбоко в така светкавично подготвения му „Ад“.

— Трийсет секунди — информира Болд останалите.

— И друг път сме правили подобно нещо, сержант — припомни му Ла Моя. — Това е отработен вариант.

Болд се взря за миг в детектива си. Нямаше отработени варианти в този случай.

Четирите автомобила пред Гармановия микробус бяха шофирани от участници в операцията, както беше по план. Същият план се отнасяше и за автомобилите, следващи микробуса — планът им беше провален, когато шевролет с четири врати, шофиран от бял мъж на около четиридесет години, мина на червено и се вмъкна зад микробуса.

Радиовръзката се нажежи от възмущение.

Кола №1: Диспечер, някакъв задник ни се натресе в редичката.

Шосвиц: Искам го извън играта. Веднага.

Диспечер: Всички коли да удържат положението. Ще се наложи да го изтърпим

за момент.

След по-малко от тридесет секунди диспечерът отново се обади.

Диспечер: Окей. Ти си, Първи — удряш го и продължаваш. Прието?

Кола №1: Удрям го и продължавам.

Диспечер: Направи му една хубава катастрофа — накарай го да спре. Уилямсън, ти ще помагаш. Като спре цивилният, скрий го някъде. Прието?

Всички потвърдиха.

Безопасността на мъжа в шевролета се превърна в непосредствен ангажимент на шофьора в колата след него и на един от детективите, които се правеха на копачи край Болд. Появата на този мъж се беше превърнала в най-мъчителният момент от операцията. Не можеха да позволят един цивилен да бъде изложен на такъв огромен риск. Единственото решение беше да го отстранят в резултат на синхронизирани и координирани действия. Облеченият в цивилни дрехи полицай, шофиращ зад шевролета, трябваше да се забие с всичка сила в него в мига на взрива. После трябваше да му се извини в движение, но да не спира, а да продължи, докато в същото време един от копачите щеше да се приближи до мъжа в качеството си на свидетел на катастрофата и да го увлече на сигурно място настрани. Как щеше да се реализира всичко това в действителност, разбира се, никой не би могъл да каже. Но Шосвиц взе категорично решение в никакъв случай операцията да не се проваля заради намесата на един цивилен. Значи трябваше да се справят възможно най-добре.

— Двайсет секунди — обяви диспечерът.

Болд препредаде съобщението на колегите си. Вдигна очи. Белият микробус се приближаваше бавно сред морето от автомобили. В уоки-токито си Болд докладва, че микробусът е в полезрението им.

Ла Моя, без да се извръща към микробуса, без да спира и да копае, повтори:

— Това е отработен вариант, сержант. Ако реши да се качва отново в микробуса, ще му се хвърлим и ще го заловим. Не може ли още докато слезе от него? Залагам си парите за Матюс. Не е ли направо магьосница?

— Десет секунди — обяви след диспечера Болд. Отпусна кирката и се подпря на нея. — Пет…

Четири километра южно от местонахождението на Гармановия микробус един робот, приличен по-скоро на стационарните пръскачки, поливащи тревните площи, описваше с бормашина голям кръг около бравата на вратата на склад номер триста и единадесет, направляван чрез дистанционно устройство от един от сапьорите. След като описа пълен кръг около бравата, улови я за дръжката, отмести я и я пусна на земята, после повдигна вратата нагоре и я отмести.

Независимо от уверенията, че няма заложена бомба, последва колективна въздишка на облекчение.

Вратата се беше отворила без взрив.

Мъж в пълна бойна екипировка се претърколи през прага вътре в склада. Противно на всички правила Дафни Матюс се шмугна под ограничителната полицейска лента и се затича с всичка сила към вътрешността на склада, предизвиквайки гневните протести на останалите. Претърколи се през открехнатата врата по същия начин като сапьора преди нея.

Едновременно с първия тътен от серията взривове, долетял откъм града, тя се спусна към Бен, взе го на ръце и го притисна към себе си. Покри лицето му с целувки, усещайки вкуса на сълзите му и мокрейки със своите сълзи косата му, докато сапьорът не я подсети, че трябва да излизат — вратата сега вече беше широко отворена.