Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Покатери се върху масата и насочи поглед към ръба на отвора — знаеше, че трябва да постигне целта си още с първия скок. Защото втори можеше и да няма — неуспехът означаваше да се сгромоляса по гръб върху масата; или щеше да си счупи нещо, или направо да се пребие. Имаше право само на един опит.
Вътрешният глас му напомни, че за маневрата, която се готвеше да предприеме, беше необходима много добра координация по линията око — ръка, а в това отношение всички бяха убедени, че на него това му липсваше. Гласът стана по-настойчив, убеждавайки го изобщо да не се опитва. Но силата, която го тласкаше към спасението и свободата, се оказа с по-мощен говорител и Бен се противопостави на обезкуражаващия го глас и най-безцеремонно го пренебрегна. Нямаше избор; просто трябваше да направи този скок. И той трябваше
Бен приклекна, усещайки гъвкавостта на привикналите си да се катерят по дърветата крака, насочи погледа на единственото си око точно над себе си и без да има ни най-малка физическа възможност да прецени правилно разстоянието до отвора на покрива, подскочи с изпънати нагоре ръце.
Дървеният ръб се удари в дланите му, той се залови за него, обвивайки пръсти и стискайки го здраво, и се заклати, увиснал в празното пространство. Микробусът се беше залюлял от скока му и точно в този момент невлязлата в дупчицата кука се плъзна и отвореното прозорче се стовари като китайски нож за обезкостяване на пилета върху пръстите на Бен. Той изрева, но нямаше никакво намерение да се отказва, сега вече не би могъл.
Бен се набираше и набираше нагоре, така както го беше правил толкова пъти, когато беше изпадал в затруднени ситуации, покатерен на някое дърво, сякаш и сега му предстоеше да се прехвърли на по-горен клон. Опита два пъти, но отново потъна, люлеейки се във вътрешността на микробуса — пръстите му го боляха ужасно, изопнати от тежестта на тялото му. Третия път успя да координира усилията си: набра се нагоре, натисна прозореца с глава, отвори го, прехвърли първо лакътя на едната си ръка над ръба и го подпря на външната повърхност на покрива, после прехвърли лакътя и на другата ръка, след което се набра върху длани и прехвърли и тялото си отвън. Махайки с крака, сякаш плуваше във вода, той ги сви в коленете, прехвърляйки и тях над ръба на отвора, и ги отпусна върху външната повърхност на покрива. Надигна глава, видя пилона, към който бяха прикачени и заключени предната гума и кормилото, след което се спусна по тясната стълба, прикрепена отстрани на товарната част на микробуса. В мига, в който краката му докоснаха паважа, той веднага се затича, като че някой го гонеше.
За нищо на света нямаше да използва асансьора. Вместо това отвори вратата, водеща към стълбите, и вземайки по две стъпала наведнъж, заслиза надолу, плъзгайки пръсти по парапета и усещайки краката си изтръпнали от напрежението и възбудата. Скочи върху стълбищната площадка, улови се отново за парапета и тъкмо да подскочи две стъпала по-надолу, спря сепнат и поразтърсен, като кола след внезапно появила се червена светлина на светофара.
Ник, ниско подстриганият шофьор на микробуса, наркодилърът, стоеше на стълбите с абсолютно безизразно лице, но с очи, приковани в Бен.
Бен застина на място, усещайки тежест в гърдите си, повтаряйки си, че зад леката издутина в десния джоб на панталона на този мъж се криеше револвер, че е военен, което означаваше, че е първокласен стрелец, че той пък е бил в микробуса му и че Ник без съмнение е разбрал за това, мислил и измислил как да постъпи с него, сега сигурно обаче щеше да действа незабавно, тъй като Бен му идваше направо като на сребърен поднос.
Помисли си за купчината банкноти в джоба отдясно на собствения си панталон, така внезапно натежали — имаше чувството, че дори не може да си помръдне крака. Абсолютно сигурно беше, че мъжът е забелязал очертанията на плика. Абсолютно сигурно знаеше. Хвана го!
Мъжът, от когото толкова се плашеше Бен, се усмихна и каза:
— Не бързай толкова, приятел. Да не си разбиеш зъбите.
Бен не чу почти нищо, освен за разбиването на зъбите. Ник продължи по стълбите нагоре, още малко и Бен щеше да се окаже точно на пътя му — обзе го такъв ужас, че виждаше лицето на мъжа като в мъгла, а все още изтръпналите му крака бяха на ръба да се подкосят. Очите им се срещнаха и Бен усети да му прилошава, а струйка топла пикня се плъзна по левия му крак.
— Извинявай — каза усмихващият се мъж и Бен отстъпи настрани.
Ник го подмина, не се спря на стълбищната площадка и продължи нагоре.
Бен се промъкна незабелязано в микробуса на един от хотелите в града, изпратен на летището, за да посрещне гостите си, давайки си вид, че пътува с родителите си. За шофьора, който даже не преброи пътниците, се оказа по-важно да успее да събере
От центъра на града Бен се качи на градски автобус, водещ към квартала, в който живееше. Изтощен до краен предел, той се запъти направо към стаята си и заключи вратата след себе си. Имаше много време, докато се прибере пастрокът му, но не искаше да поема никакъв риск. След няколко минути слезе в кухнята и вдигна телефонната слушалка. Имаше чувството, че действа като автомат. Но трябваше да свърши това, което беше намислил — и това беше най-важното. Знаеше го със сърцето си, докато съзнанието му беше ангажирано отново с диалог между два вътрешни гласа. Набра деветстотин и единадесет. Отзова се женски глас.
— Искам да съобщя за наркосделка. Видях сделката…
Той съзря отражението си в стъклото на едно от шкафчетата, закрепени на стената. Представи си как обяснява случилото се на втория си баща. Задникът още го болеше. Затръшна слушалката и спринтира обратно по стълбите към стаята си.
В една затъмнена зала в сградата на обществена безопасност в информационния център на Сиатъл се намираха комуникационните системи, обслужващи линията на телефон деветстотин и единадесет, които с усъвършенствания софтуер можеха да идентифицират и отбележат не само телефонния номер на Бен, но и адреса, на който се намираше този телефон, още преди телефонният оператор да се отзове на обаждането. Всяка секунда от разговора се записваше, всеки нюанс на малко истеричния глас на момчето. Обаждането щеше да бъде заведено в съответен регистър, и от компютър, и на ръка, гласът на Бен щеше да бъде сведен до компютърни данни, компресиран и съхранен временно на твърдия диск, информацията от който на всеки дванадесет часа се снемаше върху магнитни ленти, лентите се съхраняваха в склад, помещаващ се в бивша консервна фабрика, преминала във владение на градската управа заради просрочени данъци и такси. Операторът по погрешка класифицира обаждането на Бен като детска лудория, което означаваше, че ако още две обаждания от подобен род — което се смяташе като оскърбление към институцията — се регистрираха от същия телефон, къщата на Бен щеше да бъде посетена от служител на съда за малолетни. Освен това така наречените анонимни обаждания — обаждания, които не бяха поемани от диспечерите — бяха под наблюдение на доброволци без заплащане, изпращани по линия на Доброволческата организация за защита на жертви на престъпления, чиято главна цел беше установяването и издирването на евентуални жертви на сексуално и физическо насилие, особено в случаи, когато жертвите не се осмеляваха да се оплачат.
Докато Бен потъна в така необходимия му сън, в информационния център обработваха обаждането му наред с още десетки други, получени по време на смяната от шест вечерта до полунощ. Името, на което беше регистриран телефонът — на пастрока му — адресът на къщата и самият телефонен номер, ставаха част от системата за проследяване. Колелцата на бавно, но неумолимо действащата бюрократична машина бяха задвижени.
Бен затръшна слушалката и спринтира обратно към стаята си, сърцето му още биеше като лудо, сякаш изобщо не беше спирал да тича. Усещаше леко да му се вие свят и да му се повдига. В такива моменти усещаше най-остро отсъствието на майка си — тя щеше да му помогне, вярваше го с цялото си сърце. Не беше сигурен какво точно, ако изобщо решеше да го направи, да разкаже на Емили; тя беше единственият близък човек, когото имаше. Затвори очи и се отпусна тежко върху леглото. В началото не повярва на това, което усети, сядайки върху задника си. Обзе го страх, много по-голям от чувството, което беше изпитал преди малко до телефона, все едно го прониза ток. Струваше му се направо невъзможно това, което усещаше, че се беше случило със задния му джоб — беше празен. Машинално протегна ръка и бръкна в него, изстивайки от мисълта какво само означаваше тази празнота.