Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Момичето трябва да печели пари — промърмори тя, ставайки от стола и оправяйки гънките по дрехите си. Потупа одобрително Бен по главата. — Тълкуванията ти стават все по-добри — похвали го. — Значи можеш да вършиш и добра работа — подразни го веднага. — Може да те задържа още.
Бен изчака колата да паркира и моторът да утихне. След което се измъкна навън, готов да си свърши работата.
4.
— Да искате чаша кафе? — Младият мъж се изчерви и се коригира. — Чай?
— Не, благодаря.
Лу Болд, почувствал се неловко от предложението, изпита съжаление към младия полицай, принуден от някого да играе
Болд би могъл да намери начин да си го върне на Ла Моя, но това означаваше да използва новобранеца за посредник, което му се струваше манипулативно и нечестно.
— Добре съм — каза Болд на момчето. — Все пак благодаря.
Припомни си какво беше да си в униформа и на петия етаж за първи път. Сърцето ти сякаш ще изскочи. Кожата ти е настръхнала. Отдел „Убийства“ в представите на мнозина беше върхът — целта на нечия кариера. Болд се замисли за този тип емоции и се зачуди как се раждаха подобни митове. Вярно беше, че в отдел „Убийства“ си имаха работа с живота и смъртта, за разлика от ония, които се занимаваха само с нарушенията на правилника за движение по пътищата или с невинните пешеходци — но това ставаше с цената на безсъние, чувство за вина и безсилие. Отдел „Убийства“ никак не беше фасулска работа.
Четиридесет и две годишният мъж, седящ днес на стола — с посивяла коса, подстригана много късо, с кръгло лице, поело част от допълнителните петнадесет килограма, които така и не можеше да свали, пръстите му бяха с подути стави заради счупените няколко кокалчета през изминалите десетилетия — беше безнадеждно далеч от онзи стегнат, с блеснали очи, ентусиазиран новобранец, когото някога бяха хванали да използва тоалета на шефа си, което му костваше два месеца патрулиране в международния квартал.
Не можеше вече да вижда обсерваторията от петия етаж на сградата на обществената безопасност. Бурното развитие на сградостроенето през осемдесетте години се беше погрижило за това. То също така беше задръстило улици и пътища, свързващи отделните квартали, препълнило фериботите и устремило имотните оценки до престъпно високи ставки. И въпреки всичко пришълците продължаваха да са добре дошли в Сиатъл, макар това чак толкова да не безпокоеше Болд.
Усещаше се уморен. Майлс, тригодишният му син, и Сара, осеммесечната му красавица, наречена така заради Сара Вон, на смени ги бяха безпокоили през нощта и на сутринта той и Лиз бяха напълно изтощени и в отвратително настроение. Щом Лиз се умореше, Болд застъпваше на вахта, доколкото му беше възможно, но спречкването им в кухнята — имащо нещо общо с жълтъка, който не бил сварен както трябва — премина в тирада за това как Болд допускал работата отново да го погълне изцяло, в несправедливо обвинение, че той я беше пренебрегнал в четири от последните пет нощи. Работата в търговска банка със сигурност беше по времепоглъщаща от полицейската работа. Беше й казал нещо подобно, което не му беше донесло много точки, освен по скалата на Рихтер. В момента главата зверски го болеше.
Главоболието не го остави и когато отиде в кабинета на съдебния лекар в сутерена на медицински център „Харбървю“, където го очакваше доктор Роналд Диксън.
„Харбървю“, от дълго време в процес на доизграждане, се намираше
Кръглото лице на Дикси изглеждаше някак азиатско понякога, очите му бяха широко разположени, носът му беше останал сплеснат след едно студентско вътрешно първенство по футбол. От очите му струеше интелигентност. Оставяше усещането за незабравимо присъствие, за невероятен детективски нюх. Надигна се иззад бюрото си и седна зад неголямата висока маса. Той използваше позлатена нокторезачка, за да почисти под ослепително чистите си нокти. Изви устни в усмивка, предназначена за приятеля му — сержанта от отдел „Убийства“, и посочи найлоновата торбичка от типа, в който се събираха улики и доказателства, лежаща върху масата.
Върху стената бяха закачени постер за представление на „Двамата веронци“ от Шекспир в сиатълския репертоарен театър и черно-бяла фотография на светкавица, поразяваща обсерваторията през нощта. Болд всеки път с изненада откриваше до каква степен го хипнотизира тази снимка, природната сила. Имаше и две снимки на типични за Запада пейзажи — коне и конюшни.
Болд провери съдържанието на торбичката: почерняла кост, шест на шест сантиметра.
Дикси обясни:
— От онзи пожар през нощта.
Няколко дни бяха минали от палежа при Дороти Инрайт. До момента Болд не знаеше за кой от случаите, възложени на неговия отдел, ставаше дума. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че му предстои доста да понаучи за пожарите.
— Това ли е всичко? — попита сержантът.
— Всичко, което си струва — кимна Дикси, стържейки с нокторезачката под поредния нокът. — Известно е, че при изгаряне гръбначният стълб и тазът изгарят последни. Това е тазова кост. Тазът ни дава сведения за пола. Гръбначният стълб ни дава сведения за възрастта. Виждаш ли калцирането от вътрешната страна? — попита той. Болд потвърди. — Добре. Това насочва към възрастен човек. В никакъв случай не към тийнейджър. По всяка вероятност даже е била над трийсет.
— Била? — полюбопитства Болд, усещайки тръпки да го побиват.
Беше научил за посочения в рапорта на експерта към градския съд очевидец, макар досега да не беше виждал писмените му показания.
— Това, с което разполагаме засега, ни насочва към жена. Повече от това, страхувам се… — Думите му увиснаха. — Основно претърсихме мястото. Това направиха експертът и останалите инспектори, които му помагаха. Очаквах да има повече подобни находки — призна Дикси, съвсем правилно усещайки, че това ще бъде следващият въпрос на Болд. — Пръстите на ръцете, краката, глезените, китките изгарят много бързо и лесно. — В неговите уста това звучеше като списък с покупки. Болд си представи как жената изгаря в пламъците. Вярваше на показанията на очевидеца, макар да не ги беше видял черно на бяло. — Но бедрените кости, гръбначният стълб, тазовите кости… От гледна точка на това как е паднала, необходимо е било известно време, за да се запалят, а след това и още време, за да се превърнат в пепел.