Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Болд беше точно по средата на нанадолнището.
Отначало не си даде сметка за това, което за сетен път доказа, че най-трудното в едно разследване е да разбереш в коя фаза се намира то; за жалост някои от екипа все още стояха на върха с лостовете, докато скалата се търкаляше надолу. Възможното участие на военния с обгорялата ръка, за който беше съобщила гадателката, изказаното предположение на лабораторията към специализираното звено на ФБР, че е използвано ракетно гориво като запалително средство и най-накрая откритието, че Гарман е купил същия тип стълба „Вернер“ като оставилата намерените отпечатъци — всичко това беше бутнало скалата надолу. В тази фаза задачата на Болд беше да се придържа край нея; да фокусира разследването към нещо по-лесно управляемо, по-податливо.
Задачата му
Дафи се втурна на петия етаж, останала без дъх от тичането по стълбите от деветия етаж надолу. Тонът й беше истеричен, думите й като че напираха да излязат едновременно:
— Тя се обади. Емили! Ник, мъжът с обгорялата ръка, току-що се е уговорил да се срещне с нея в пет часа днес. Разполагаме само с два часа. Ще успеем ли?
Болд се усети внезапно връхлетян от притеснение, то го проряза целия и остави болка в главата и стомаха му. Два часа? Наблюдение, спасителен отряд, сапьорска група — абсолютно повторение на екипа, организиран преди по-малко от седмица. Нямаше седем дни откакто Бранслонович лежеше в гроба. В съзнанието му отново се всели онова призрачно видение.
— Ще се постараем — изръмжа той.
37.
В четири и четиридесет и седем следобед един плешив мъж с куртка и панталон в цвят каки и с ботуши, стигащи до глезените, излезе през вратата на лилавата къща на Източно двадесет и първо авеню. Детективите му бяха прикачили прозвището Генерала. Генерала беше със стегнати в метални рамки очила и синя барета. Носеше малко кафяво кожено куфарче, запъти се с огромни крачки към огромна кола без опознавателни знаци и надписи и се отдалечи с нея. Съдържанието на куфарчето беше останало в къщата на Емили — миниатюрен микрофон и радиопредавател, захранван от батерии, закрепени под ръба на масата, край която приемаше клиентите си, както и широкообхватна черно-бяла фиброоптична камера, инсталирана към съществуващата шпионка за наблюдение в кухнята, откривайки гледка към гърба и раменете на Емили, както и леко поизкривена, но с широк ъгъл на визиране гледка към лицето на клиента й. Видеопредавателят беше свързан с кабел към телевизионната антена, монтирана на покрива на лилавата къща.
Оперативната кола — същата онази боклукчийска кола, която бяха използвали преди по-малко от седмица, беше паркирана в една от пресечките на Източно двадесет и първо авеню.
В тревната площ на съседната къща беше забита табела с надпис „Продава се“. Под този знак имаше по-малка метална табела с надпис „Без расови ограничения“, към която бяха прикачени шест разноцветни балона и прожектори, осветяващи надписа. Всички лампи в тази къща бяха запалени. Виждаше се един мъж с мустаци и зелено спортно яке с щампован надпис на фирма за недвижими имоти, както и впитите дънки и каубойските му ботуши.
Ла Моя излезе от къщата, за да посрещне останалите полицаи под прикритие, дошли за наблюдение на лилавата къща, всеки от тях със слухово апаратче в дясното ухо. В задната част на къщата, откъдето щеше да се води наблюдението, очакваха заповеди двама от сапьорската група и двама полицаи от спасителния отряд.
Други двама членове на сапьорската група бяха в кабината на камион с платформа, върху която след малко щяха да качват паркирала на забранено място кола. Местонахождението им — непосредствено до алеята, водеща към лилавата къща — им осигуряваше лесен и бърз достъп до синия микробус с белия покрив, който щеше да се появи всеки момент.
Болд, Боби Гейнис и Дафи се бяха настанили върху седалката с мека мъхеста тапицерия, извърнати към големите, огледални отвън прозорци на съвсем обикновена светлокафява каравана, паркирана на срещуположната страна на улицата, точно срещу обявената за продан къща. Гейнис беше с тяло на гимнастичка и яркосини очи, опулени като на дете сутринта
На втория етаж на обявената за продан къща единствено прозорецът на стаята, служеща за мокро помещение, не светеше — там се намираше фотографът на полицията, въоръжен с два тридесет и пет милиметрови никона, всеки от които зареден с филм с различна чувствителност. Всяко движение щеше да бъде регистрирано и всяка дума.
Велосипед, мотоциклет и две коли без опознавателни знаци и надписи бяха разпределени по съседните улици, готови да последват микробуса, след като напусне района. Сега водачите на тези превозни средства стояха нащрек и очакваха пристигането на микробуса.
В четири и петдесет и седем се чу ясната дикция на мотоциклетиста по радиовръзката:
— Микробусът на заподозрения, сто двайсет и четири Бе седемдесет и шест, току-що премина през патрул „Браво“, насочи се в западна посока. Прието?
Диспечер: В западна посока. Прието.
— Точен е — каза Болд, гледайки си часовника.
Дафи с познатото изражение на човек, изпълнен с решимост, се готвеше да състави бърз психологически портрет на заподозрения.
Диспечер: Сто двайсет и четири Бе седемдесет и шест е регистриран на името на бял мъж, двадесет и девет годишен, Никълъс Грентън Хол. Адрес по местожителство: Паркланд, Южна Двеста и втора улица, сто трийсет и четири.
— Ето го — промълви Гейнис, наблюдаваща през процепа между завеските, закриващи стъклото между кабината и задната част на караваната.
Виждайки как микробусът наближава, Болд усети желание за мъст. В съзнанието му отново изникна образът на Бранслонович в пламъци сред дърветата — като горяща статуя. Един човек, отговорен за смъртта на толкова други хора.
Дафи каза:
— Той от военновъздушните сили ли е? Можем ли да го потвърдим?
Болд повтори въпроса в микрофона на мобифона. Диспечерът отвърна, че в момента тече пълна проверка на заподозрения. Сержантът повтори информацията за Дафи. Тя кимна, сдържаното й лице не показа никаква емоция.
Не бяха изминали и тридесет секунди и Болд, който все още несъзнателно притискаше мобифона до ухото си, информира Дафи:
— Осем години е бил във военновъздушни сили. От три години е цивилен служител във военната база „Командир Джоузеф“.
— Уволнението — смяната на работата — съвпада с нараняването на ръката. Сигурна съм.
— Той нашият човек ли е? — попита Гейнис, не откъсвайки лице от завеските и наблюдавайки приближаването на синия микробус.
Болд сви рамене. И той погледна навън. Ла Моя беше на верандата на обявената за продан къща. И се сбогуваше с Бримзли и Майърс — двама детективи от отдел „Наркотици“. Бримзли и Майърс бяха сред най-добрите стрелци с револвер в полицията. Болд беше поискал двамата да са пред къщата по времето, когато заподозреният се очакваше да пристигне. В случай че наблюдението се провалеше — а практиката показваше, че това ставаше ясно още през първите две минути — искаше най-добрите му хора да са навън: познаваше Бримзли и Майърс много добре, за да отсъди сега, че те сякаш изведнъж бяха надебелели — и двамата бяха с бронирани жилетки, неговата беше под спортното яке, нейната — под синия дъждобран. Двамата полицаи се спряха на пътеката, извърнаха се и помахаха с ръка на агента по недвижимите имоти — и двамата бяха с лице към лилавата къща, готови за стрелба.