Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

Болд ритна с крак вратата на бараката. Дафи примигна срещу светлината.

— Полиция! — извика Болд. — На земята — веднага!

Хол буквално падна на земята, разпервайки ръце. Реакцията му изненада Болд.

Дафи възкликна:

— Ето какво им е хубавото на тези военни. Знаят как да изпълняват заповеди.

Дафи осъзна, че го обича, но никога няма да бъде неин. Мислите й не бяха насочени към къщата или към заподозрения, или към извършваната от него кражба, а към Болд, към мъжа, към сержанта, към любовника, към приятеля. Недостижимият. После в мислите й се появи

заподозреният, много бързо обаче те отново полетяха към Болд — в тези притеснени минути, делящи я от своеобразната им прегръдка, и думите му, когато я беше попитал дали е готова, след това мислите й се отклониха към възможността да живее с него и осъзнаването, че всички шансове за това вече са отминали. Вероятност, която толкова пъти беше приемала като достоверна и също толкова пъти беше отхвърляла като несъществуваща, както направи и сега. Въпреки това тази мисъл посвоему я успокои. Чувството й към Оуен приличаше много на любов, но всъщност беше нещо като да се впуснеш в нова връзка след нещастна любов, опит да се отърси от тежестта на чувството си към Лу Болд. Опитът се беше оказал неуспешен — нещо, за което тя си беше дала сметка през последните седмици, нещо, което Оуен беше усетил веднага. Тя се изправи пред факта, че личният й живот отново беше претърпял крушение, и се запита дали всъщност не мислеше прекалено много, а не се отдаваше повече на чувствата — или може би беше тъкмо обратното? Ако трябваше да слуша приятелите си, тя беше прекалено своеволна и неотстъпчива, упорита, непреклонна и властна. Това бяха същите тези приятели, които й казваха колко я обичат. Ако трябваше да слуша Оуен, тя беше красива и умна, отзивчива и даваща подкрепа. Ако трябваше да слуша сърцето си, то й казваше, че едновремешното уважение към Лу Болд беше прераснало в безусловна любов. Тя му се възхищаваше заради неговата музикалност, заради лидерските му способности, заради интелигентността и човечността му. Той не беше без недостатъци: постоянно беше измъчван от неувереност, излишна състрадателност и склонност да прикрива истинските си настроения. Беше изключителен баща, лоялен съпруг и тя го искаше за себе си. Лиз да върви по дяволите…

Болд се насочи към заподозрения. Все още беше светло и се виждаха сенките на околните сгради и дърветата, но не достатъчно светло, за да се вижда всичко до най-малката подробност.

Дафи не желаеше никакви изненади.

— По-добре да изчакаме подкреплението, нали?

В мигове на върховна концентрация Болд не обичаше да се разсейва с излишни приказки. Затова само кимна.

Извика към заподозрения:

— Никълъс Хол, вие сте арестуван. Имате право да не казвате нищо…

Болд погледна към нея — за частица от секундата — и очите им се срещнаха. В неговите се четеше радост.

Тя се наслади на този миг. И го скъта в спомените си. Далеч от развалата на времето. Където щеше да бъде завинаги неин.

39.

Разпитваха го на смени, с настървението на младоци, трениращи върху боксовата круша.

С Никълъс Хол се бяха отнесли като с безгласна буква. Взеха му отпечатъци от пръстите, съдържанието на джобовете му беше сложено в кафява хартиена торба с неговото име и опознавателен номер, дрехите му бяха заменени с унизяващия достойнството оранжев гащеризон с щампован на гърба надпис „ГРАДСКИ ЗАТВОР“. Болд беше наредил пълен комплект украшения — белезници около краката и около глезените. Искаше Ник да се пита защо.

Мъжът все още не беше поискал посочен от съда защитник — привилегия, която му беше предлагана три пъти, когато му четяха правата. Не искаха да поемат никакви рискове с Никълъс Хол. В отсъствието на адвокат Хол щеше да бъде подложен на непрекъснат шестчасов разпит в „Бокса“ с размери три на три метра,

като на всеки два часа разпитващите го щяха да се сменят. Помежду двучасовите смени щяха да му отпускат двадесетминутна почивка, да го водят в тоалетната, а също да му носят вода и храна. Болд взе първата смяна и изигра ролята на грубияна, Дафи щеше да поеме втората смяна и поведението й щеше да бъде като на приятел. След нея при Хол отново щеше да влезе Болд.

Дафи пое смяната си и към края й вече беше успяла да разхлаби съпротивата му, противопоставяйки Болд на себе си, говорейки му, че той е от стария тип полицаи и че такива хардлайнери като него не търпят жени да вършат същата работа като тях, не им харесва, че разпитваните винаги се сприятеляват с нея.

— С доста неща трябва да се примирявам тук — довери му тя.

Хол имаше жилава коса и светлокафяви очи. В подножието на шията му отляво имаше тъмнорозово петно — родов белег, а не изгорено. Ръцете му лежаха в скута, оковани в белезници.

— Отнасят се с мен като със сексуален обект — задълба Дафи. — За повечето съм само цици и дупе. А аз съм просто различна — каза тя, напомняйки му индиректно за обгорялата му ръка, която също го правеше различен в очите на другите — и затова ми се доверяват.

— Много добре знам за какво говорите.

За трите часа и двадесетте минути работа с него това беше четвъртото му по-дълго изречение. Дафи усети тръпки на възбуда.

— Заради ръката — изрече с разбиране тя.

Той кимна.

— Хората мислят, че си ненормален.

— Съвсем вярно.

— Защото е вярно и за мен — каза тя. — И аз съм ненормална, защото не пикая права.

Искаше да му създаде колкото се може по-конкретна представа за себе си, да го накара да мисли за нея като за жена, а не като за полицай; да противопостави себе си на останалите — положението, в което самият Хол се намираше в момента.

Той се усмихна.

Само от тази негова усмивка Дафи можеше да си извади следното заключение за неговия характер: внимателен, мил, чувствителен. Не че вярваше, че действително е така.

— Имате ли братя и сестри? — попита тя, знаейки предварително отговора.

— Аха. По-малка сестра.

— А родителите?

— Мъртви са. Баща ми — в катастрофа на магистралата. Майка ми… Тя просто се самоубиваше с алкохол. След смъртта на баща ми и всичко останало.

— И моите също ги няма — излъга тя. — Тогава направо стигнах до дъното. Мръсен период.

— Баща ми карал свине от Де Моан за Линкълн. И знаете ли какво станало? Казаха, че едното от колелата попаднало в канавката. Всички прасета се събрали на една страна, катурнали ремаркето и то повлякло и кабината. Камионът се преобърнал на средата на шосето. И това е. Тогава бях на четиринайсет.

Тя му кимна съчувствено. Вдигна ръка и се почеса по врата, давайки по този начин уговорения знак на Болд.

Сержантът нахлу в залата за разпити начумерен и гневен.

— Сега е мой ред — обяви той. — Ти напускаш.

— Няма начин — възпротиви се Дафи. — Той не иска да говори с теб.

— Това ама изобщо не ме интересува — отряза я Болд. — Убил е една жена и я е напъхал в скривалището…

Както седеше, Хол се извърна към него и отпусна ръце върху масата.

— Това са пълни глупости.

— Ти ме прекъсна, сержант. — Тя погледна часовника си. — Не сме свършили още с Ник — каза тя, наричайки го с умалителното му име. До този момент го беше наричала само Никълъс. Идеята й беше да установи връзка помежду им, изолирайки Болд, доколкото беше възможно. — Имате ли нещо против, ако ви наричам Ник? — обърна се вече към заподозрения, който изглеждаше объркан и изплашен. А на Болд подхвърли: — Ако Ник иска да говори с теб вместо… — И остави нарочно изречението недовършено.