Без шанс за разпознаване
Шрифт:
От умора Болд трудно можеше да се съсредоточи и мислите му блуждаеха. Говореше с Лиз всяка вечер, а понякога и сутрин. Макар и благодарна за усилията му да защити семейството си, тя все повече му се сърдеше, че й се налага да стои изолирана във вилата. Беше прекарала пет дни там; той й беше забранил да казва на приятелите си и колегите от банката къде точно се намира, макар всеки от по-близкото й обкръжение веднага би могъл да предположи кое е това място. От шерифския отдел бяха прикрепили към нея двама мъже на двадесет и четири часова охрана — единият наблюдаваше шосето, другият — вилата. Тя се чувстваше като в плен. Болд почти нищо не й разказваше за разследването, по същия начин както Лиз не
Предната вечер разговорът им беше преминал в обсъждане на светските им контакти, като че тази седмица по нищо не се отличаваше от другите в съвместния им живот. Тя търсеше успокоение в познатото, той й го даваше. Един от вицепрезидентите на банката организираше вечерно парти, което Лиз се чувстваше задължена да посети. Болд мразеше тези партита, организирани от банката, усещайки се много далеч от клубния стил на живот. После Лиз го беше притиснала да даде съгласие за грандиозния бал на пожарникарите, включващ и благотворителен концерт, който посещаваха всяка година — Болд го правеше с голяма неохота.
Той омекна и даде съгласието си и за двете мероприятия; тогава Лиз хвърли бомбата.
— Трябва да бъда в града в четвъртък. Не ме питай защо, просто трябва да бъда.
Ревността го захапа и той за малко да й се противопостави, но докато да се противопостави на заподозрян беше играчка за него, то не така стояха нещата с жена му. Беше много по-лесно за него да се измъкне с едно необвързващо изречение от рода на „Ще видим“, но много добре разбираше, че така нямаше да спечели битката. Искаше да я принуди да му даде обяснение защо е тази спешност, а едновременно с това не искаше да знае. Най-накрая реши просто да отложи разрешението на този проблем — отклони въпроса й, до следващото обаждане, разбира се.
Гласът на Ла Моя го върна в реалността.
— Ето какво открих. Някакъв идиот от военновъздушни сили е отменил етапната програма „Титан“ за направляеми ракети. Ракетното гориво по тази програма се състои или от два течни продукта, или от течен и твърд, които при комбиниране се самовъзпламеняват. Няма нужда от запалителен механизъм. Част А се съединява с част Б и бум! — пожар, контролирано изгаряне. От химичната реакция се получава кислород, което я прави напълно подходяща и за горене, продължаващо и във въздуха. Терминът е хиперголично: двуелементно, самовъзпламеняващо се гориво. Цяло семейство са. Но смисълът е, че трябва да се комбинират двете части. После изпратили двете части в различни посоки, колкото се може по-далеч една от друга. Със сигурност е имало обсъждане да се унищожат и двете части, обаче на някакъв гениален дръвник му хрумнало, че можем да ги продадем зад граница и да си върнем част от направените разходи. — Той продължи с още по-саркастичен тон. — Сигурно е струвало много повече да ги натоварят и извозят до определените складове, отколкото да ги създадат. Така че не ги унищожили, а решили да ги оставят на склад. Част А заминала за Айдахо, част Б — за Калифорния. Част А — за Тексас, част Б — за Невада. Разделяли са братче от сестриче. След което започнало закриването на бази. Инвентарът им го местили както си поискат. Това отива тука, това — там. На този етап работата става малко мъглява — или заради обичайните бюрократични тъпотии, или защото може да се е появил клиент, каквито са слуховете — частите А и частите Б били преместени в базите в нашия щат. Ако обаче слухът за купувач е бил верен, значи сделката е пропаднала, защото и части А, и части Б са си останали тук и се стигнало до втори кръг местене на инвентара. Така част А и част Б били закарани в различни складове, но в една и съща база — базата
Болд каза:
— И така приключва трети кръг.
— Трети кръг всъщност не е приключил още за много от базите. Свели са ги до нещо като складове в режим на поддръжка. Поддържа се инвентарът, но хората са съкратени — чиста далавера си е да задействаш такава схема в година на избори; никой не може да те обвини, че базите са били закрити — просто са със занижени функции, и толкова. Страхотен удар! В резултат на това там са останали само по няколко души административен персонал. Военни полицаи — да охраняват входовете. Но иначе официално там няма никой. А секретните материали възлизат на по-малко от двайсет процента от предишната им бройка — когато базите са били действащи.
— Слабо място.
— Точно. И много подходящо за далавери.
Болд предположи:
— Никълъс Хол е бил военен полицай в „Командир Джоузеф“.
— Бил е. Обаче дали той е организаторът, или някой му е подшушнал, че може да завърти нещо от това, което пази, не знам. Но господин Обгоряла ръка е бръкнал в меда и е припечелил доста, за да си подслади дните. — Поглеждайки през прозрачната стена, Ла Моя завърши: — Чудя се дали не обмисля да започне тренировки по тенис на маса…
Болд се разсмя гръмогласно, след което въздъхна с облекчение:
— Добра работа, Джон.
— Дяволски добра. Бих казал, че съм си заработил поне десет минути с него, а, сержант?
Дафи малко преди това беше излязла от „Бокса“ и тъкмо влизаше при тях, когато чу последните думи на Ла Моя и моментално отказа:
— Нека да го оставим за малко на мира. После пак ще се заема с него.
Ла Моя се беше оказвал невероятно ефективен при разпитите. В момента Болд си помисли за него като за неочакван коз. Знаеше как да играе според правилата, както и противно на всякакви правила. Можеше да стане както пръв приятел със заподозрения, така и най-големият му враг. Затова каза на детектива си:
— Само не го докосвай.
Дафи, която знаеше до каква степен Болд ставаше непоклатим, когато вземеше решение, даде следния съвет на Ла Моя:
— Не му задавай никакви въпроси. Само говори, не спирай да му говориш.
— Матюс — ухили се Ла Моя, — казвал ли съм ти напоследък колко те харесвам?
Тя повтори:
— Никакви въпроси. Притисни го с поток от думи.
Ла Моя тръгна към „Бокса“, издърпа нагоре панталоните си и отвори вратата. Погледна към Болд и прошепна:
— Сигурно ще ти се наложи да обърнеш лентата.
Болд и Дафи гледаха и слушаха. Откъм микрофона, монтиран под долния ръб на прозрачната повърхност на стената, чуха Ла Моя да казва:
— Обзалагам се, че си цар в хандбала, Ники. — Отмести празния стол с крак, седна и се наведе напред. — Винаги можеш да получиш работа като инспектор по качеството във фабрика за ръкавици с един пръст. Нали си виждал надписите — „Проверил контрольор номер тринайсет“. Такива ми ти работи.
Ла Моя за момент се загледа в Ник.
— Как беше животът в „Командир Джоузеф“, когато всички напуснаха?
Заподозреният видимо пребледня.
Зададе му въпрос — не се съобрази със съвета на Дафи. Никакъв отговор не последва.
— Какво още? — продължи той. — Би могъл да удряш барабана в някой военен оркестър, марширувайки по улиците. А защо не се захванеш със самите улици? Можеш да станеш пътен полицай, Ники? Изтощително е, знам, че приятелчетата там не са голяма стока, но пък работиш за доброто на обществото, нали така? — Продължи: — Би могъл да караш камион — хващам се на бас. С една ръка и какво от това? Би могъл да караш и да си въртиш далаверите. Сигурно можеш и да го набуташ на съкилийника си с малко помощ?