Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Не мислеше, че би трябвало да казва. Емили го беше предупредила да не влиза в колите. Че това е противозаконно, но въпросът на Дафи постави нещата в съвсем друга светлина.
— Двама — отвърна Бен. — Ник и още един мъж.
— Още един мъж — повтори Дафи.
Бен усети, че кима. Дафи успяваше да го накара да постъпи не както беше предвиждал. Сякаш прилагаше някаква магия. Мъжете го плашеха, но не и Дафи. Искаше тя отново да го вземе в прегръдките си, искаше другите да си отидат и той да остане само с нея.
— Какво? — попита я
— Сержант Болд иска да му опишеш втория човек.
— Не видях лицето му. Беше се скрил между колите. Беше тъмно. Не можах добре да го видя.
Художникът, седящ до Болд, започна да рисува. Бен видя изумен как вътрешността на паркинга оживява върху листа.
— Гледаше към вътрешността или в обратна посока?
— Към вътрешността — отвърна Бен.
Болд го погледна със замислен вид и каза:
— Когато човек наблюдава нещо, интересното е, че вижда и неща, за които не си дава сметка, че вижда. Ти каза, че не си видял лицето му, защото е било тъмно. Добре. Той между колите ли стоеше?
Бен си припомни какво беше видял, картината беше изненадващо ясна: една тъмна сянка, извърната към микробуса. Възвърна си и усещането за страха, който беше изпитал, не знаейки как да постъпи.
Той кимна към Болд.
— Аха, между колите.
— По-висок ли беше от колите или по-нисък?
— По-висок. — И Бен разбра. — Аха, по-висок — повтори гордо той.
— Като мен? Или като Дани? — попита го, сочейки художника, който защриховаше колите и така рисунката ставаше по-реалистична.
— Не толкова висок като вас — каза Бен на сержанта. — И по-слаб.
Дафи се усмихна, а Болд я погледна неодобрително.
Той каза:
— Значи по-слаб и по-нисък? Рамене, ханш — с по-крехко телосложение ли?
— Аха, така е по-точно.
Художникът рисуваше с бясна скорост. На листа се оформяше фигурата на мъж, приведен между две коли.
Бен инструктираше художника:
— Стоеше малко по-назад… беше малко по-висок. — Не можеше да повярва колко ясна беше картината съзнанието му. А като гледаше и рисунката, споменът му придоби плът и кръв — и знаеше и къде точно да се коригира. — Тук имаше колона… Аха… така. Той се беше облегнал на нея… Аха… точно така! Абсолютно вярно. Страхотно. — Изчака художникът да дорисува мъжа, след това каза: — Главата му беше… не знам… по-слаба, разбирате, нали?
— По-тясна? — обади се Болд.
— Аха. По-тясна. Имаше очила. Големи, мисля. — Художникът коригира главата, докато Бен не я одобри категорично. Три пъти рисува и очила, преди Бен да остане доволен. — И шапка. От ония, разтеглящите се.
— Плетена — подсказа Болд.
— Аха. И поло яка, покриваше и брадичката му, мисля. Може да е било кърпа, като на каубоите по филмите.
— Носна кърпа — вметна Дафи.
Бен беше смаян с каква бързина художникът реагираше на всяка забележка и я отразяваше върху рисунката. Ръцете му се движеха във вихрен ритъм и когато ги отдръпна, Бен се сети за полароидните снимки, където изображението също като че се раждаше от нищото.
— С дънки ли беше обут? — попита Болд.
— Не можах да му видя добре
— Качулката така ли беше отпусната леко назад? — попита го Болд.
— Точно така — кимна Бен.
— Някакви надписи по дрехите? — продължи с въпросите си Болд. — Название на спортен отбор? Знак на фирма? Название на град или някое друго селище?
— Можеш да си затвориш очите, ако смяташ, че така ще го видиш по-ясно.
Бен затвори очи и картината, която беше останала неподвижна, докато се взираше в рисунката на художника, изведнъж оживя. Той усещаше миризмата на изгорели газове, чуваше шума от движещи се самолети и коли; мъжът беше извил глава напред, после назад, първо погледна към микробуса, в който се криеше Бен, после към асансьора и Ник с чувала. В устата му нещо блесна. Бен реши да го каже на глас:
— Зъбите му блестят.
— Да не е шина? — попита Болд.
— Не знам — каза Бен и присви очи както бяха затворени. — Не мога да разбера. Няма как да видя.
— Златни зъби? Сребърни зъби? — попита Дафи.
— Не знам — призна си Бен. — Не виждам добре.
— Какво прави мъжът? — попита Болд.
Бен описа какво вижда — как мъжът се оглежда към Ник и микробуса.
— Той е предпазлив, разбирате, нали? Изчаква Ник да се качи в асансьора. И той се качва — Ник се качва — и мъжът идва към мен — право към мен!
И той им описа паниката си, когато мъжът се беше запътил към микробуса, изпитвайки същата тази паника и в момента — как се беше свил в хранилището, за това, че не беше усетил микробусът да се заклаща под тежестта на този мъж, как беше чул задната врата да се заключва. Каза им и за ужаса, който беше изпитал, заради това, че отново се беше оказал заключен.
— Докато вървеше към микробуса — започна въпроса си Дафи със спокоен тон, — той все повече се приближаваше към теб, нали, Бен? — Тя добави: — Може за малко да е излязъл от сянката. Да се е озовал на светло за малко. Хайде сега хубаво затвори очи и се опитай да си го представиш и да го опишеш, аз те моля за това, Бен. Ще го направиш ли? Спомняш ли си го? Виждаш ли го?
Гласът й се лееше успокоително, същият този глас, който го беше приласкал в колата, и той затвори очи, така, както му беше казала да направи. И тогава тъмната и злокобна фигура излезе от сянката и за миг Бен имаше чувството, че вижда част от лицето на този мъж. Случилото се сега му се стори странно, защото той изобщо нямаше спомен за такова нещо — имаше усещането, че Дафи го беше накарала да види нещо, което всъщност никога не беше виждал.
— Не знам… — отрони се от устата му.
— Продължавай — насърчи го тя.