Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Не съм сигурен.
— Всичко е наред, Бен. Ти си на сигурно място тук. Тогава обаче не си се чувствал на сигурно място, нали?
— Изобщо.
— Бил си уплашен. Той е идвал към теб.
— Не мога да изляза — каза й той. — Вратата е отключена, обаче аз не смея да изляза.
— Той идва към теб.
— Аха.
— Сега светлината е повече.
— Светлина от фарове. От колите — каза той, съсредоточен върху това, което се прожектираше в главата му: в черно и бяло, не в цвят, и много бързо, и макар да се опита, не можа да върне лентата. — Той е с маска, мисля. Пластмасова. Бяла пластмасова маска. И блести,
— Маскирал се е — изрече Болд с разочарован тон. — По дяволите!
Художникът каза:
— Маска под качулката. И очила върху маската. Стабилна маскировка.
Художникът обърна рисунката си към Бен. Беше нарисувал главата и раменете на мъжа, паркираните коли зад него бяха само загатнати. Беше закрил с високо закопчаната и стегната с връзките яка и качулката по-голямата част от главата му, беше с големи тъмни очила, а кожата му беше като направена от пластмаса. Върху главата му имаше шапка. От реалистичността на рисунката Бен го побиха тръпки.
— Това е той — прошепна Бен. Не искаше да говори твърде високо — рисунката беше така жива; и той имаше чувството, че нарисуваният мъж едва ли не ще го чуе.
43.
Болд възприемаше себе си не толкова като пазител на закона, колкото като човек, разрешаващ загадка. Улики и доказателства, показания на свидетели, рапорти на съдебни лекари, непредвидени събития — всичко това съставляваше гигантския пъзел, който водещият следовател трябваше да нареди. В случай на продължаващо разследване поради серийност на убийствата неправилното подреждане на пъзела водеше до нова смърт, до загуба на невинен живот. И това се оказваше могъщ мотив, разделяше хората с личния им живот, лишаваше ги от сън, разяждаше самоувереността им. Болд преставаше да се харесва и се чувстваше като абсолютен неудачник — даже не виждаше смисъл да обвинява Лиз за изневярата й, ако изобщо имаше нещо такова; от месеци беше погълнат от работата си.
Когато администраторът на хотела му подаде кафява хартиена торба — не бяха дрехите му от пералнята — сержантът изпита ужас. Първата му мисъл беше, че вътре има бомба. Внимателно отнесе торбата в стаята си и прекара пет дълги минути в оглед. Веждите му бяха насъбрали капчици пот; осмели се съвсем лекичко да раздалечи горните ръбчета на торбата едно от друго и след това и да надникне по-обстойно в нея. Вътре имаше бележка от Ла Моя и вещи, каквито продаваха в магазините за железарски и кухненски принадлежности — вещи, закупени от Мелиса Хейфиц в деня, в който я беше сполетял пожарът.
Болд включи телевизора на канала на Си Ен Ен и се зае да оглежда подробно съдържанието на кафявата хартиена торба. Опаковка сгъстен кислород с наименование „Флаш“, гумени ръкавици, гъба за миене.
Вещите на Инрайт бяха в долното чекмедже на дрешника. Извади ги и ги сравни. Общото на двете групи предмети бяха гъбите и ръкавиците. При Инрайт имаше „Дрейно“, при Хейфиц — „Флаш“, и двете представляваха опаковки сгъстен кислород, който да се използва като своеобразна камбана за отпушване на канализацията. Болд повъртя опаковката из ръцете си. На етикета имаше снимки на мивка и вана. Това извика в съзнанието му представата за собствената му вана, чийто канал често се запушваше, след това мислите му се прехвърлиха към вечерта, когато се наложи да евакуира семейството си.
Отводнителните канали, сети се той, вярвайки, че това е общото между Инрайт, Хейфиц и него самия.
Обади се на Бърни Лофгрийн на домашния му телефон. Лофгрийн се отзова с бодър тон. Болд не се представи, знаейки,
— Каква е възможността хиперголичното гориво, възпламеняващият механизъм да е свързан с водопроводната инсталация, с водопроводите в една къща? С отводнителните канали?
След дълга пауза Лофгрийн отвърна:
— Размишлявам. — След което продължи да размишлява на глас: — Водопроводната инсталация? — Болд не го прекъсна. — Отводнителните канали?
Болд изчака още няколко секунди и каза:
— И двете жертви са си купили камбани за отпушване — модерен тип.
— Камбана! — извика развълнуван Лофгрийн. — Камбана! — повтори той. — Чакай. Чакай. — След това добави: — Изчакай ме за секунда.
Сякаш Болд се готвеше да прекъсва връзката.
Сержантът дочу Лофгрийн да вика жена си. Керъл взе слушалката и го попита за Лиз и децата, занимавайки Болд, докато мъжът й ровеше из документацията си. Звучеше много добре — Керъл беше изживяла период на силна депресия, състоянието й се беше стабилизирало с помощта на някакви новооткрити опиати, Бърни беше споменал, че се е върнала към нормалния живот, въпреки това Болд и други приятели на Лофгрийн вече бяха отвикнали да вярват на преценката му; през последните две години Керъл се беше оказала въвлечена в две сериозни катастрофи, впоследствие оказали се опити за самоубийство, случили се точно по времето, когато Лофгрийн ги беше уверявал, че положението й е стабилизирано. Бърни Лофгрийн си носеше кръста като всеки друг — по-тежък, отколкото на повечето хора, така реши Болд. Може би работата му беше най-доброто място за спасение — може би с това се обясняваше защо беше така дяволски добър, толкова отдаден на работата си.
Изпълненият с напрежение глас на Лофгрийн благодари на жена си, прекъсвайки я, и каза:
— Страница двеста петдесет и седем. „Направи си сам“, картинен справочник. Имаш го, нали?
Въпросът му беше реторичен. Самият Лофгрийн беше дал на Болд два екземпляра — един за домашно ползване, друг — за службата. Беше дал и на още няколко колеги в отдел „Взломни кражби“ и отдел „Убийства“. Болд му каза:
— Не, от две седмици спя на хотел.
Домашният си екземпляр сержантът беше държал дълго време на етажерката в спалнята, но след появата на Сара заедно с цялата етажерка я беше изместил в коридора.
— На страница двеста петдесет и седма фигурира разрез на къща, показващ водопроводната инсталация. Всичко — от водомера до сифона. Отляво на страницата са отвесните отдушници. Отдясно на страницата е отточната тръба. Отводнителните канали на тоалетната, мивката, ваната, на още една вана — всички те са свързани с обща тръба, наречена разклонителна. Другата страна на тръбата е свързана с отвесен отдушник, който минава през улея, по който дъждовната вода се стича във водосточната тръба и завършва във въздуха. На чертежа се виждат две такива отвесни тръби.
Замълча, сякаш да се концентрира.
— Отводнената вода или боклуците създават вакуум в тръбата — продължи след миг. — Отточните тръби трябва да се вентилират, за да може да има оттичане. Сега си представи, че си запушил с пръст сламка за пиене. Докато държиш пръста си там — без да има достъп на въздух — сламката задържа постъпилата в нея течност. Ако отместиш пръста си и дадеш свободен достъп на въздуха в сламката, то тогава течността се оттича. Същото става и във водопроводната инсталация в къщата. Само че в отводнителните канали има миризлив материал, така че отдушниците стигат до покрива и ние не усещаме миризмата. Отдушниците са два, Лу. Слушаш ли ме?