Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Ето заради това настояхме да участват наши хора, а не сапьорите: може да е била точно пред мембраната. Може мембраната да е замъглявала обектива, а не водата, не кондензацията. Тя го знае, може да го разбере. А друг човек, някой, който не познава този механизъм из основи…
Той остави изречението недовършено, остави Болд да си представи как стените на къщата са погълнати от нажежения до бяло пламък, струящ от прозорците.
— Обективът е изпотен — докладва мъжът. — Почиствам го и ще го намажа с препарат против изпотяване.
— Кондензация — обясни Лофгрийн
Минаха една-две минути. Болд извърна глава към Бейън и Фидлър, които се приближиха до тях.
— Е? — попита ги Болд.
Бейън отвърна:
— Превключвател на налягането — това го разбираме. Така жертвата всъщност пали пожара.
Фидлър додаде:
— Така пожарът е оставен на случайността — за него сигурно е по-вълнуващо.
— Предложения? — опита Болд.
— Показваме рисунките на художника на всеки пожарникар в града. Може да имаме късмет.
Нямаше никого на разстояние четиридесет и пет метра околовръст, редица униформени патрулни полицаи удържаха морето от зяпачи, сред тях и представителите на медиите. Страхът е като пожара, помисли си Болд, плъзва като инфекция абсолютно произволно, но с невероятна скорост.
— Всичко е готово — докладва жената от къщата. — Ще опитам отново.
Тя се обади отново, когато камерата започна да навлиза във вертикалната тръба, достигайки пак петдесетия сантиметър, после шестдесетия сантиметър. От седемдесетия сантиметър премина към придвижване с по един сантиметър. Болд усещаше как напрежението го стяга с всеки изминат сантиметър. Лофгрийн се заинтересува за кондензацията, а тя му отвърна:
— Ситуацията е по-добра. Получавам много ясна картина… Спирам на осемдесет и петия сантиметър.
— Какво виждаш?
— Придвижвам се до осемдесет и шестия сантиметър… Осемдесет и седмия… Така… Добре… — Напрежението й беше явно. — Улавям леко, отразяващо светлината черно изображение. Така… Така… Това е чуждо тяло. Повтарям — тя направо крещеше в микрофона на уоки-токито си, — чуждо тяло запушва тръбата. Черна пластмаса. — Болд усети главата си да пламва. Тя продължи: — Ще се приближа още малко: на осемдесет и осем сантиметра. Разбрано?
— Осемдесет и осем сантиметра — потвърди Лофгрийн.
— Може да изпратим един от сапьорите да погледне на място. Имам гумено уплътнение, което ще удържи това чуждо тяло да не мърда. Сигурно то е детонаторът.
— Аз отдавна се сетих за това — възкликна Лофгрийн с поглед към Болд. — За какво иначе ми плащат големи пари?
Шегата беше горчива, помисли си Болд, заплащането беше мизерно.
— После какво ще правим? — попита той.
— Изпращаме сапьора да погледне и после ще опитаме да неутрализираме. Насреща ни е отдушник с височина пет метра и диаметър десет сантиметра, пълен с хиперголично гориво. Направо си имаме работа с космическия кораб „Аполо“. Ако объркаме конците… — И той не довърши изречението. — Ще трябва да евакуираме още хора от околните къщи. Не съм очаквал такова огромно количество, Лу.
Болд усети как краката му се подкосяват и прошепна:
— Семейството
Половин час се изниза страшно бавно. Сапьорът потвърди наличието на детонатор. На покрива беше качен уред за комбинирано — мокро и сухо всмукване — напрежението, трупало се в главните действащи лица, изпълни въздуха, след като се пристъпи към операцията, която предвиждаше умишлено разкъсване на горната мембрана и внимателно изсмукване на съдържимото в отдушника.
Един от помощниците на Лофгрийн дойде при него и му съобщи нещо настрани и с толкова тих глас, че Болд не успя да долови нищо. Лофгрийн се приближи до него и изрече гордо:
— Сребристи и сини памучни нишки.
— Какво?
— Прибрахме няколко нишки от прозорците, които разбрахме, че е почистил. Спомняш ли си онези нишки, които открихме край отпечатъците от стълбата при „Пожара Инрайт“? Бяха много кални, не се изпраха добре и не можахме да видим цвета им, но с помощта на призматичния светлинен микроскоп за поляризирана светлина установихме, че представляват смес от памук и синтетика. Миналия път изключих вероятността за миене на прозорци, тъй като памукът залепва за прозорците. С вестникарска хартия също става, макар и да е грозно, но в нея няма памук. Но този човек е мил прозорците — Лиз го е видяла. А смес от памук и синтетика е много по-добър вариант, отколкото чистият памук. Сребристосиньо парче плат или кърпа, това говори ли ти нещо?
— Сребристо и синьо. Цветовете на „Сийхоукс“ — отвърна Болд.
Футболният отбор на Сиатъл — пълен неудачник.
— Бинго — възкликна Лофгрийн. — И доколкото знам, ние не продаваме хавлиени кърпи на любимия отбор със стотици, както го правят, да кажем, в Питсбърг.
— Не следя развитието на „Сийхоукс“ — призна си Болд, мислейки си, че ако го попитаха за развитието на Чарлз Мингъс, Скот Хамилтън, Лайънъл Хамптън, Оскар Питърсън, щеше да ги залее с информация, но не и за „Сийхоукс“.
— Казвам ти, Лу — това е невероятна улика.
— Сребристосини хавлии — промърмори Болд, сърцето му биеше лудо, а очите му напрегнато следяха маневрите на покрива.
— Точно така. — И Лофгрийн продължи: — Магазини? Специализирани за спортни облекла, униформени — за цели тимове? Не знам… Откъде, по дяволите, да знам. Това е твоя задача.
Болд не каза нищо, в мислите му се беше настанила картината на обхванатата от пламъци негова къща. Хавлиите бяха най-малкото, което го интересуваше в момента.
— Тези нишки ще бъдат мостри, сержант. Ще ги сравняваме с всички подобни доказателства, които ти ще ни осигуриш. Разбра ли?
— Ще проверим микробуса и фургона на Никълъс Хол отново, този път за сребристосини хавлии или спортни униформени облекла, или фланелки — избъбри Болд, загледан към къщата.
— С тези нишки можем да арестуваме този човек, Лу. Слушаш ли ме?
С тези думи и заплашителния тон, с който ги изрече, Лофгрийн привлече вниманието на Болд към себе си. Сержантът погледна немигащите му очи, добили гротесков вид заради силно увеличителните стъкла на очилата му.