Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

— Ти ми кажи — беше реакцията на Болд.

— Той ме обърка от самото начало, Лу. Разколебана съм в способността си за преценка. И продължих да допускам грешки по отношение на него, не една и две. Сега по-важното е друго — никой от нас не вярва, че Гарман пали тези пожари. И няма да успеем да убедим никого, преди да си отговорим на въпроса защо направи това признание.

— Опитва се да прикрие някого — каза Болд, повтаряйки предположението на Дафи.

— Освен ако не прикрива самия себе си — каза тя, обърквайки го още повече. — Освен ако в него не се борят двама души: пожарният инспектор

и подпалвачът. Пожарен инспектор, който най-накрая се е превърнал в подпалвач. — Тя извади една снимка. — Смятам, че това ще се превърне в разковничето. Бившата му съпруга.

Тя отдръпна ръката си и Болд видя усмихващото се лице на жената.

— Приличат си като две капки вода — каза тя и сложи до нея снимка на Дороти Инрайт.

Приликата между Инрайт и бившата Гарман беше поразителна. Болд местеше трескаво очи от едната към другата и обратно.

— Много странно, нали?

— Проблемът при пожарите е, че те изгарят жертвите, но и снимките в кутиите, снимките в рамки по стените, някои отпреди петнайсет години. А когато става дума за жени, трябва да си дадеш сметка, че те променят външността си. Ние сме подвластни на модните тенденции. Мъжете — не. И ние сме потърпевши от тези пожари — ти и аз, Лу, защото имаме на разположение снимки, които не ни показват последната промяна във вида на тези жени. Ето с каква снимка на Мелиса Хейфиц разполагаме — каза тя и извади трета снимка. — Боядисана в червено коса, дълга до раменете й. После червеното излезе от мода; в края на осемдесетте се е изрусила, а след това е станала тъмнокоса — също като останалите две. Подстригала се е късо и е престанала да се навива.

Дафи използва флумастер, за да нанесе съответните корекции и изведнъж приликата изпъкна.

— По дяволите — изпъшка Болд.

Още едно парченце от пъзела.

— Това го кара да действа, Лу: приликата.

— Значи все пак може да се окаже Гарман? — промърмори Болд с неудоволствие. Не му се искаше да го повярва. — Той прикрива… себе си? Наистина ли вярваш на това?

— Нито за секунда — каза психоложката, която преди малко беше подхвърлила същата хипотеза. — Макар че някой друг на мое място сигурно би се постарал да намери солидни аргументи, за да те накара да му повярваш.

— Ти си играеш с мен — оплака се той.

— Играя си. — Тя се усмихна, макар това ни най-малко да не облекчи напрежението. Усмивката й изчезна сякаш нечия ръка просто я смъкна като нечистотия от прозорец. — Има трети човек. Някой, за чието съществуване не подозираме — не подозирахме досега — поправи се тя. — Гарман може да е добър лъжец, но не и убиец. Може да не разполагаме с необходимото доказателство, което да го докаже, но и двамата знаем, че е истина.

— Трети човек — повтори Болд и придърпа стол, за да седне.

45.

Когато го погледна, й се прииска да заплаче. Заради невинния израз на пребледнялото му лице, докато се трудеше над домашната си работа, заради естествеността на държанието му, не даващо признаци, че я е забелязал. Твърде дълго беше живял в дом, където е бил нежелан, че беше привикнал да не забелязва останалите край себе си.

В този и в много други случаи, свързани с Бен, Дафи грешеше. Истината беше, че тя нямаше достатъчен опит от съжителство с деца, за да го разбере истински. Той вдигна глава и каза:

— Защо трябва да се мъча над тая глупост?

— Подбирай си изразите! — скара му се тя.

— Това нещо — веднага реагира той.

— Това е домашна работа, Бен. Всички сме минали по този път.

— И затова значи и аз трябва да пиша домашно.

— Колко е двайсет и пет по пет? — попита го тя. Погледът му стана празен и тя даде пример: — Някой ти предлага двайсет и пет долара на час за пет часа работа…

— Ще ги взема! — беше незабавната му реакция.

— Ами какво ще кажеш за пет долара на час за двайсет и пет часа? — изстреля тя в отговор.

Бен се почувства объркан и записа числата.

— Сто двайсет и пет долара.

— И колко работни дни правят двайсет и пет часа, като се има предвид, че работиш по осем часа на ден?

— Значи затова ми трябва да знам математика — заключи Бен.

— Някои хора казват, че разликата между това да си образован или да не си образован е дали искаш да работиш с ума си, или с ръцете си. Дали искаш да спечелиш много пари, или малко пари. И нещо повече. Това е начин да се научиш да изпитваш удоволствие от нещата. Колкото повече знаеш, толкова по-леко ще се справяш с живота.

— И на Айнщайн не му е вървяла математиката — припомни й той.

— Много хора с висше образование са скучни, знам — призна тя. — Не казвам, че образованието е нещо като лекарство против всички болести, то просто ти дава по-добър старт, това е всичко. Харесваш ли компютрите? Харесваш ли специалните ефекти във филмите? Компютърът не ти върши работа, ако не знаеш как да работиш с него.

— Ами твоят?

— Моя какво? — попита тя.

— Твоя лаптоп. Ще ме научиш ли да работя с него?

Сега я хвана натясно. Тя ревниво охраняваше преносимия си компютър, винаги го носеше със себе си, заключваше го с парола, когато се наложеше да го остави в службата за няколко часа; за нея той беше като строго охранявана тайна, която другите не биваше да знаят. Сега нямаше как да откаже на момчето.

— Разбира се — изрече тя с неохота, питайки се защо й беше трябвало да дава пример с компютри.

— Наистина ли?

Лицето му поруменя от радост, каквато досега не беше виждала у него, прилична на радостта при получаването на коледните подаръци.

Тя кимна.

— Трябва да потърся игри и да ги заредя. Имам само една — пасианс с карти.

— Ами дейта-бейз? — попита я той и това я смая. — Има ли дейта-бейз?

Имаше — като част от комплекта допълнения, макар Дафи да го използваше само като адресен справочник.

Помисли си, че ако любовта можеше да се определи като да дадеш живота си заради някого, то значи тя обичаше Бен. И нямаше да позволи на никого, по никакъв начин да го нарани отново. Щеше да го вземе под крилото си, за да го защити от жестокостта и студенината на живота. Достатъчно беше преживял и нямаше нужда от повече огорчения.