Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Има ли диаграми? — попита той.
— Има, мисля, да.
— Ние правим диаграми — каза той и потупа разтворената си тетрадка за домашна работа.
После обърна обратно молива си и се зае да трие с гумичката му сгрешените задачи. Как би й се искало да можеше да изтрие изминалите няколко години в живота му. Разполагаше с целия инструментариум на психолог, за да започне такъв процес, но Бен трябваше да го поиска.
— Ако ти покажа лаптопа — реши да опита тя, — ще ми разкажеш ли за Джек и майка си?
— Това сделка ли е? —
— Точно така — призна тя. — Аз не знам почти нищо за теб, Бен. Това ме притеснява. Знаеш ли какво прави от двама души приятели? Споделянето. Разбираш, нали?
— Ти ще ми разкажеш ли за Оуен? — изрече той с ревниви нотки в гласа си.
— Как…? — започна тя, но се прекъсна.
Явно беше чул телефонните й разговори. Дали я беше чул и как плаче? Вероятно знаеше много повече за нея, отколкото тя за него. Кой от тях двамата беше психологът, запита се тя.
Той приключи с триенето, вдигна поглед към нея и с абсолютно сериозен тон я попита:
— Това ще значи ли, че сме гаджета?
Дафи едва потисна усмивката си, но когато разбра, че няма да може да се въздържи, извърна глава настрани, така че Бен да не я вижда. Не спря да се усмихва, докато се приближаваше към компютъра си.
46.
Убиецът беше на свобода. Болд беше сигурен в това, макар да нямаше убедително доказателство.
Боби Гейнис беше организирала в офиса си временен център за бързо реагиране. Макар Шосвиц да беше определил дежурствата й така, че нямаше как да бъде на разположение на Болд, тя отказа да бъде изключена от разследването и реши да кара по две смени, в резултат на което изглеждаше все по-уморена и съсипана. На стената в офиса й имаше снимки на първите палежи, на отпечатъците от стълбата, както и снимка с увеличение на калните нишки, открити при „Пожара Инрайт“. Имаше и снимки на четирите жертви, в това число и на Бранслонович. Под тях висеше не много ясно снимка на съпругата на Гарман — с невероятната си прилика с трите мъртви майки на малки момченца.
Гейнис остави телефонната слушалка и каза на Болд:
— Лофгрийн потвърди, че среброто по нишките е сребриста боя за платове, синьото под сребристия пласт всъщност е цветът на плата. Второ, пуснатите в търговската мрежа спортни униформени облекла на „Сийхоукс“ не са изработени от смес в съотношение шейсет процента памук и четиридесет полиестер, а двайсет памук и осемдесет полиестер, което значи, че те автоматично отпадат, а това е добре, защото ги продават едва ли не във всеки втори магазин.
— И какво остава?
— Бояджийските цехове и печатници, където се щамповат надписи върху хавлии и спортен тип облекла — каза тя. — От лабораторията са сигурни, че нишките са били спираловидно усукана памучна смес, от която обикновено се изработват хавлиени кърпи или халати. Това само ще ни е от полза. Независимо че спортните униформени облекла на „Сийхоукс“ не са
— Това ми харесва — кимна Болд.
— Най-големите текстилни фабрики се намират на юг и на североизток. Това съм го проучила добре. Лошата новина е, че съществуват много повече бояджийски цехове и печатници, отколкото би могло да се очаква. Има и нещо друго — независимо че хавлиената кърпа или халатът, който търсим, може да са били купени в Сиатъл, а може да са били щамповани на съвсем друго място. Ако са предложили по-ниска цена в Спокейн, Портланд или Боаз, може да са им нанесли сребристата щампа там някъде. А повечето от тези бояджийски цехове и печатници са всъщност самостоятелни малки фирмички, които щамповат надписи върху спортни униформени облекла и каквото се сетим още.
— Колко са? — попита Болд, притеснение замени обхваналия го преди малко ентусиазъм.
Тя избягна прекия отговор.
— Добре е, че „Жълтите страници“ са качени на диск — каза тя и посочи с ръка към персоналния си компютър.
Много малко полицаи биха си позволили да отделят пари от заплатата си, за да си купят свой собствен компютър.
— Колко са? — повтори Болд.
Усещаше нежеланието й да му каже и това разпали още повече любопитството му.
— Това е най-лошата новина! Шестстотин деветдесет и седем бояджийски цеха и печатници само в Сиатъл и околността.
На Болд тази цифра подейства като шамар. Всички седем членове на групата трябваше да проведат между тридесет и четиридесет телефонни разговора — по този начин щяха да надхвърлят отпуснатия им лимит.
Гейнис говореше бързо и развълнувано. Не беше човек, който се поддава на мрачни настроения.
— От тях можем да изключим доста. Защото не всички изработват надписи върху плат, така че списъкът намалява наполовина.
Това означаваше, че трябва да проведат около триста разговора. Невъзможно, помисли си Болд.
— Както се казва, нямаме физическа възможност да го направим.
Болд беше като смазан. Почувства, че се задушава, сякаш яката го стягаше. Беше безполезно да се надяват, че ще успеят нещо да направят.
— Свършени сме — въздъхна той.
— Имай малко повече вяра, сержант. Преди пет години биха ни потрябвали неколкостотин доброволци, които да ни помогнат с обажданията. Използвали сме и студенти… — Тя не му позволи да я прекъсне. — Но това беше с благословията на Шосвиц. Сега трябва да се справим без него. А с това може да се справи само гений на техниката — каза тя и усмивка озари бледото й лице. — И то не човек, а машина. — И тя продължи, без да си поеме дъх: — Веднъж сме го правили, спомняш ли си? Ла Моя има приятелка…