Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— А магазините за фланелки? — попита Гейнис. — Те със сигурност не фигурират в списъка на бояджийските цехове и печатниците, но могат да имат собствено печатащо устройство в някое от служебните си помещения. Може да продават например ленти за глава или нещо друго, изработено от усукани нишки.
— Прибави и тях към списъка с телефоните — нареди й Болд.
Ла Моя реагира на това изречение:
— Сделката с „Телемаркетинг“ е уредена.
— Щом Бърни казва хавлиена кърпа или халат, значи ще търсим тях.
— Миене на прозорци — измърмори отново Ла Моя, ядосвайки Болд. — Коли.
— Ами сребристата боя? — продължи Гейнис. — Криминалната лаборатория
— Много добре измислено — похвали я Болд. — Организирай проверката с Бърни.
— Сержант — каза Ла Моя, — и аз трябва нещо да проверя.
— Отивай — каза Болд, доволен да се отърве от него.
Ла Моя се затича. Невероятно за човек, който досега винаги беше държал на бавната и наперена походка, имаща за цел да впечатли всички, покрай които минаваше. Боби Гейнис също го изгледа с почуда, след което каза:
— Със сигурност държанието му може да се нарече много странно.
Болд погледна часовника си. Беше закъснял за аутопсията, на която и без това не искаше да присъства. Дикси трябваше да прегледа това, което беше останало от трупа, открит в скривалището, и да се помъчи да докаже, че е на майката на Бен. Ако Болд не отидеше, Шосвиц веднага щеше да разбере; така че нямаше друга възможност, освен да отиде.
47.
Пътуването не беше чак толкова дълго, но на Дафи й се стори нескончаемо. На Болд не бяха казали за срещата. Сюзан Прескот също не знаеше. Беше тайна уговорка между Бен и Дафи, която го беше убедила да сътрудничи при видео разпознаването в редица и на художника от полицията срещу обещанието да се срещне с Емили.
Срещата не можеше да се състои в къщата на Емили, защото Дафи беше притеснена от неуточненото местонахождение на Начетения и от разгласената в медиите информация за помощта, оказана за разследването от страна на местна гадателка и дванадесетгодишен свидетел. Макар имената им да не бяха споменати, Дафи не искаше да поема никакви рискове. Искаше да предпази Бен от каквито и да било посегателства и опасности.
И Болд, и Сюзан щяха да се противопоставят на подобна среща, но обещанието си беше обещание.
Страхът, който изпитваше, не беше породен от критиката на която щеше да я подложи Болд. По-важното беше, че можеше да изгуби наскоро оформилото се чувство на привързаност към Бен заради Емили. Питаше се дали при резкия преход от едно възможно бъдеще с Оуен към настоящето с това дете не се беше извършил пренос на чувства; ако беше така, тя просто се самозаблуждаваше, а и не беше честно да използва момчето, за да омекоти приземяването си в реалността на настоящето. През последните десетина дни почти не беше мислила за Оуен. Той се показа достатъчно благоразположен и се държеше на дистанция, както тя беше поискала, но тази дистанция се беше превърнала в емоционална бездна, в черна дупка, от която тя не се беше върнала. Беше се освободила от него и това я караше да се чувства добре в много отношения. Липсваше й Корки, особено по вечерно време. Това, което й беше дало общуването с Корки, беше почти напълно изместено от общуването с Бен. Точно тази мисъл я мъчеше: ако загубеше Бен, в живота й щеше да зейне невероятна празнота — за изминалата седмица това дете беше направило за нея толкова много, колкото едва ли можеше да си представи.
Дафи не вярваше на Емили. Жената беше доказала, че е измамница и хитра артистка. Играеше си с човешките предразсъдъци, страхове и наклонности. Мамеше хората. Използваше положението на звездите и картите Таро, за да ги залъгва само с информация, каквато те
Булевард „Мартин Лутър Кинг“ се състоеше от четири платна, пресичащи на разстояние няколко километра икономически нееднородния негърски квартал, отделен от разположените около езеро Вашингтон квартали на белите богаташи чрез естествено природно образувание — продълговат и с висок и стръмен хребет хълм, простиращ се от север към юг. Дафи се дивеше как Сиатъл, както и много американски градове, беше разделен по расов, етнически и икономически признак на десетки малки общности, квартали и райони. Хората от отделните общности се придвижваха свободно между отделните райони, в повечето случаи без почти никаква опасност за живота, но опитай се да паркираш кола — притежание на негър, в район на друга общност, и полицията или бодигардовете пристигаха начаса. Не така се действаше при аналогичен случай — ако колата беше на бял човек.
Сиатъл се състоеше от следните общности: афроамериканска, испанска, виетнамска, европейска, еврейска, скандинавска, на бързо забогателите веднага след завършване на университетското си образование бизнес администратори, брокери и агенти в рекламния бизнес, на яхтсмените, на противниците на компютрите.
Бен й показа в каква посока се намира паркът, където отиваха, още преди да го наближат. Редица циментови обелиски се извисиха в далечината, прилични на подпорни колони за магистрални мостове. Дафи не познаваше много добре този район, а за съществуването на парка изобщо не знаеше. Продължи да кара, следвайки указанията на Бен, до мястото на уговорената среща.
Бен не си спомняше някога да се беше чувствал толкова щастлив, така развълнуван. Емили му беше липсвала до такава степен, че чувстваше как сърцето му всеки момент ще се пръсне. Беше я сънувал, беше писал в дневника си за нея, беше лежал буден, мислейки си за нея. Имаше да й задава толкова много въпроси. Но най-вече му се искаше тя да го прегърне — да почувства прегръдката й.
Той вървеше бързо, отдалечавайки се от Дафи, и тя му се скара:
— Не се отдалечавай — извика му, той усети нещо недобро в гласа й.
За него това място беше като излязло от фантастичния сериал „Стар трек“ — с извисяващите се циментови блокове, с огромните метални клетки, прикрепени към бетонните стени, и всичко това на фона на масивния хълм, извисяващ се като огромен бункер. Бен знаеше това място като „Тунеления парк“ — под него минаваше трафикът по осемте платна на I-90 — безшумен и невидим. Цялото това чудо на техническата и архитектурна мисъл едва наскоро беше оформено като парк — пешеходните пътеки, цветните лехи, всичко в него изглеждаше прекалено ново и необитаемо. Всеки път, когато идваше тук, Бен се чувстваше като първооткривател на тези гигантски циментови отломки, построени в редица като жилищни блокове, устремени към сивото небе, всички различни на вид, но еднакво високи.