Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Пешеходната пътека се катереше стръмно нагоре, след което се вливаше в широка велосипедна алея, която водеше към центъра на парка, събиращ като във фокус още няколко такива пътеки и алеи. Един велосипедист премина бързо покрай него и Бен го поздрави, но велосипедистът нито намали, нито даде знак, че го е забелязал.
Краката му сами се затичаха, когато забеляза Емили, още преди устата му да е промълвила на Дафи:
— Ето я!
Затича се колкото му сили държат, а в очите му избиха сълзи — не заради вятъра, духащ в лицето му, а заради болката, която усещаше в гърдите си. Не беше си давал сметка колко много му беше липсвала, преди да я види отново. Фигурата й не можеше да се сбърка независимо от голямото разстояние. Може би шумът на
Дафи остави момчето да се отдалечи. Дължеше и на двамата поне един миг насаме — нали затова ги беше срещнала. Част от нея нямаше желание даже да поздрави Емили, да даде на тази жена възможност да упражни влиянието си над момчето и да го контролира така, както го беше правила и в миналото. Нямаше обаче да превърне тази среща в емоционална схватка — за нищо на света. Нямаше да допусне момчето да стане свидетел на подобно нещо; съществуваше и егоистична подбуда за това — нямаше да предизвиква нещо, което щеше да се обърне против нея, тъй като знаеше, че със сигурност щеше да загуби играта, поне в този момент, а не можеше да си позволи да губи момчето и доверието му в нея. Границата между двете възможности беше невероятно тънка и деликатна и тя я премина — с поглед, прикован към сцената, която се разиграваше пред нея, и с разум, накарал я да запази хладнокръвие. Човешкото сърце е по-крехко, отколкото човек беше свикнал да очаква, помисли си тя.
Дафи крачеше по велосипедната алея и тъй като всичко тук й беше абсолютно непознато, тя се оглеждаше с любопитство — заинтригуваха я редиците каменни блокчета, с височина до коленете й, от двете страни на алеята. Тя приближи най-близкото, привлечена от закрепената в основата му плочка.
Върху плочката имаше грубо изрязани фигури и знаци, наподобяващи пиктограмите 8 на индианците. Околовръст на плочката бяха изрязани думи. Трябваха й няколко секунди, за да разбере къде е началото на изречението. Не се оказа просто изречение, а цитат от Ницше: „Изпитанията ни водят към вечността“. Втурна се към съседната плочка — по-примитивно изкуство и цитат на Лао Дзъ: „Изходът, посочен ти като съвет, не е верният изход“. С туптящо от вълнение сърце се втурна към следващата плочка, а думите, които видя, се бяха запечатали вовеки веков в паметта й.
8
Опростен символ на обект или действие. — Б.пр.
„Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата.“
Думите на Платон. Цитатът, придружен с топчето разтопена зелена пластмаса. Дафи продължи със същата скорост от плочка на плочка — като пчела от цвят на цвят. Имаше стотици цитати и пиктографски фигури и знаци. Началото на един цитат прикова вниманието й и тя се спря, за да го дочете:
„Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“
Първото послание — Дороти Инрайт. В психологическия портрет на заподозрения го беше нарекла високообразован. Начетения! Оказа се най-обикновен плагиат, който явно често се разхождаше или караше колело в този парк. Беше усетила, че позоваващият се на Библията — върху кората на дърветата — комплексиран човек не се връзваше с поетичния интелигент от първите послания, но сега, след това откритие, всичко си идваше на мястото; двата образа се сляха в един: плагиат, необразован, но пожелал да се представи за интелигентен; съзнание, проникнато от значимостта на Библията; социопат, обсебен от манията
Преглеждайки всяка плочка, Дафи откри всички цитати, изпратени до Гарман. И още едно важно откритие беше направила: подпалвачът беше минавал по тази част на алеята — значи живееше някъде наблизо.
— Бързо! Бен! — извика тя, за да покрие разстоянието, което ги делеше. — Трябва да си тръгваме! Веднага!
48.
Болд чакаше съдебния лекар на окръг Кинг, доктор Ричард Диксън, в сутерена на медицинския център „Харбървю“, когато доктор Рой Маклюър — приятел на Диксън и личен лекар на Лиз, се приближи до него.
Обстановката в чакалнята се състоеше от кожен диван и списания отпреди три месеца.
Двамата мъже си стиснаха ръцете и Маклюър приседна на ръба на дивана.
— Как понасяш всичко? — попита го той със сериозен вид и изпълнен със съчувствие поглед.
— Положението е нетърпимо — призна Болд.
— И аз така бих го нарекъл. Истинската битка е на психологическо ниво. Нагласата на психиката влияе деветдесет процента на резултата.
— Аха — съгласи се Болд.
— Ами децата?
— Децата?
— Майлс и Сара — беше отговорът на Маклюър.
— Добре са, надявам се — сви рамене Болд. — Честно казано, не съм ги виждал известно време. Лиз се грижи за тях.
— Е, това е напълно разбираемо — кимна Маклюър.
— Виж, Рой, имам чувството, че говорим за съвсем различни неща.
— Ще се чувстваш така от време на време. Животът ще ти се вижда безсмислен. Може да се изкушиш да се затрупаш с работа, но по-доброто решение е един внимателно обмислен разговор. Просто седни до нея и й кажи колко се тревожиш за нея, накарай я да усети подкрепата ти.
— Аз говорех за работата си — уточни Болд.
Усещаше се твърде уморен да води какъвто и да било разговор. Искаше му се Маклюър да си тръгне.
— Аз говоря за Елизабет.
Не думите на лекаря засегнаха Болд, много повече го заболя от злокобния тон, с който бяха изречени. Стомахът му като че се разбунтува, усети гадене.
— Лиз?
— Да не би да не си повярвал?
— Рой, за какво, по дяволите, говориш? — извика Болд. — Твърде съм уморен, за да размишлявам над загадките ти.
— Говоря за лимфомата на жена ти, Лу. Говоря за живота на жена ти. За децата ти. За теб. Как се справяш.
Ушите на Болд писнаха, сякаш някой беше взривил бомба в чакалнята. Като че някой беше източил и кръвта му, такъв мраз го заля. Зави му се свят. Очите му засмъдяха, пръстите му се вдървиха, опита се да изрече нещо, но думите не излизаха. Беше напълно парализиран. Не можеше да се движи, нито да говори, нито даже да мига с очи. По бузите му се застичаха пороища сълзи, сякаш някой беше намушкал с нож очите му. Чувстваше как постепенно губи съзнание. Виждаше как устните на Маклюър се движат, но звук не чуваше. Нямаше думи. Лицето на мъжа срещу него доби загрижен вид и на Болд му стана ясно, че вдървяването на пръстите и пищенето в ушите са началото на припадък, който ще го потопи в света на безсъзнанието. Яката хватка на Маклюър го изведе от това състояние и Болд успя да чуе думите:
— Тя не ти е казала.
Беше констатация.
Болд усети, че поклаща глава.
— Това е…? — Не можеше да произнесе думата. Ако я назовеше, щеше да предизвика отприщване на отрицателни емоции. След което започна вътрешно да се убеждава, че може и да не е чул добре. — Да не ми се е…?
Изражение на Маклюър му каза всичко. Болд си представи тъжното й лице, докато лежеше във ваната — това му напомни за зачестилите й престои във ваната, което му се беше сторило много странно, за молбата й да остане насаме с едно от децата. Парченцата от пъзела паснаха идеално едно на друго — точно както ставаше при разследванията.