Бездна

Чайлд Линкълн

— Разкажи ми.

Тя сръбна от чашата си с вода.

— Открихме лагера на пиратите.

Хач се вторачи в нея.

— Шегуваш се.

— Съвсем не! Тази сутрин отидохме да изследваме наветрения край на острова. Нали го знаеш онова място, гдето един висок десетина метра отвесен скат над скалите стои като отделен от другите?

— Да.

— Точно там, където скатът е ерозирал, има чудесен профил на почвите. Вертикален разрез, много подходящ за един археолог. И успях да намеря въглищен слой.

Хач се намръщи.

— Какво?

— Не разбираш ли — черен

слой от въглища. Останки от някогашен огън. След това проверихме района с металотърсач и веднага започнах да намирам разни неща. Картеч, сачма от мускет, няколко подкови.

Тя изброяваше на пръсти намерените предмети.

— Подкови ли?

— Да. Използвали са коне за тежката работа.

— Но откъде са ги взели?

— Нима си толкова незапознат с морската история, мосю доктор? Обичайно е било да имат на борда си живи животни: коне, кози, пилета, прасета.

Пристигна вечерята им — варени картофи и омари за Хач и говеждо филе за Бонтер. Археоложката се нахвърли на храната с обезпокоителна бързина и Хач развеселен я гледаше как яде: по брадата й се стичаше сос, а лицето й бе придобило намръщено съсредоточено изражение.

— Както и да е — продължи тя и набоде с вилицата си необикновено голям къс месо — след тези открития прокопахме пробна траншея току под ската. И какво мислиш стана? Намерихме още въглища, кръгла хлътнатина от палатка, няколко строшени пуешки и еленови кости. Ранкин има някои модерни сензори, които иска да прокара над терена, за да не пропуснем нещо. Ала междувременно разграфихме лагера и утре започваме разкопки. Моят малък Кристоф се превръща в чудесен копач.

— Сейнт Джон? Да копае?

— Ама разбира се. Накарах го да захвърли сакото си и онези негови ужасни обувки. След като веднъж се реши да изцапа ръцете си, той се оказа много способен. Сега е главният ми копач. Следва ме навсякъде и идва веднага като му подсвирна.

Тя се се разсмя добродушно.

— Не насилвай толкова горкия човек.

— Тъкмо напротив, за негово добро го правя. Нужен му е чист въздух и физически упражнения, инак ще си остане все така блед и дебел като ларва. Само почакай. Като свършим с него, ще е целият само мускули и кости, като дребосъка.

— Кой?

— Знаеш кой. — Крайчетата на устните й дяволито се свиха надолу. — Стрийтър.

— Аха.

Бонтер не изрече прякора по най-дружелюбния начин.

— Между другото каква е неговата история?

Бонтер сви рамене.

— Човек дочува това-онова. Трудно е да се разбере кое е истина и кое не е. Служил е под командата на Найдълман във Виетнам. Така се казва, нали? Някой ми бе споменал, че Найдълман му спасил живота в някаква битка. На тази история мога да повярвам. Нали виждаш колко предан е на капитана? Като куче на господаря си. Той е единственият, комуто капитанът наистина се доверява. — Тя погледна Хач. — Освен теб, разбира се.

Хач се намръщи.

— Е, предполагам не е лошо, че капитанът държи на него. Някой трябва да го направи. Искам да кажа, че Стрийтър в никакъв случай не е „Мистър Общителност“.

Бонтер вдигна вежди.

— Съвсем точно. А и виждам, че вие двамата не се спогаждате

много.

— Но грешиш, като казваш, че капитан Найдълман държи на Стрийтър. Той държа само на едно нещо. — Тя едва-едва кимна в посока към остров Рагид. — Не говори много за това, но само един глупак не би го доловил. Знаеш ли, че като се запознах с него, държеше на писалището си малка фотография на твоя остров?

— Не, не знаех.

Мислите на Хач препуснаха назад, към първото им пътуване с Найдълман до острова. Какво бе казал капитанът? „Не исках да го виждам, преди да получа възможността да копая на него.“

Нещо изглежда бе смутило Бонтер. Хач тъкмо понечи да смени темата, но усети нечие присъствие в залата — и когато вдигна глава пред него бе Клеър, която тъкмо излизаше иззад ъгъла. Забележката, която възнамеряваше да направи, застина на устните му.

Изглеждаше точно така, както си я бе представял: висока и стройна, чипото й носле бе все така напръскано с лунички. Забеляза го и застина на място, лицето й се сбръчка в същото изненадано изражение, което той помнеше отпреди.

— Здравей, Клеър — каза Хач, като се опитваше тонът му да прозвучи обичайно, и се изправи неловко.

Тя пристъпи напред.

— Здравей — отвърна тя и се ръкува с него, но при допира си до кожата му бузите й поруменяха. — Чух, че си в града. — Засмя се самоукорително. — Ама, разбира се, кой не е чул. Имам предвид при всичко това… — и едва помръдна рамене, за да посочи остров Рагид.

— Изглеждаш чудесно — усмихна се Хач.

Което си беше самата истина: годините я бяха направили по-стройна и бяха превърнали тъмносините й очи в пронизващо сиви. Палавата усмивка, която някога не слизаше от лицето й, бе отстъпила място на по-сериозно, самовглъбено изражение. Тя оглади несъзнателно плисираната си пола, сякаш усещаше погледа му върху себе си.

На входа на ресторанта се забеляза раздвижване, след което влезе проповедникът Уди Клей. Той огледа залата и погледът му спря върху Хач. Изпитото му лице нервно потръпна от яд. Приближи. „Не и тук“, помисли си Хач, и се напрегна в очакване на нова лекция за алчността и етиката на търсачите на съкровища. Свещеникът, разбира се, спря до тяхната маса, погледът му пробягваше ту към Хач, ту към Бонтер. Хач се запита дали този човек наистина щеше да има нахалството да прекъсне вечерята им.

— О, Уди, това е Малин Хач — рече Клеър и като погледна към проповедника прокара ръка по дългата си руса коса.

— Познаваме се — кимна Клей.

Хач с облекчение разбра, че бе малко вероятно Клей да се впусне в нова тирада в присъствието на двете жени.

— Това е доктор Изабел Бонтер — рече той, възвърнал самообладание. — Мога ли да ти представя Клеър Норткът и…

— Преподобния и мисис Удръф Клей — произнесе рязко проповедникът и протегна ръка към Бонтер.

Хач бе слисан, съзнанието му отказваше да приеме тази нова изненада.

Бонтер избърса устните си с кърпата и се изправи лениво, ръкува се сърдечно с Клеър и Уди и им се усмихна ослепително. След кратка неловка пауза Клей поведе жена си, като кимна отсечено на Хач.