Блондинка от Маями

Ливайн Пол

Нещата започнаха да се оформят едва след няколко сеанса. Вече не ставаше дума за унес, а за кошмари. Криси не помнеше много добре какво сънува и доктор Шийн и помагаше.

— Спомняш ли си заключени врати или потайни тунели?

— Мисля, че не — отговори тя с плах, тъничък глас.

— Водопади или реки с опасни бързеи?

— Не.

Представих си я как тръсва глава и кичур руса коса провисва край скулата й.

— А змии?

Кратко мълчание.

— Винаги съм се страхувала от змии…

— Аха! — В гласа му прозвуча тържеството на откривател. — Продължавай.

— Да.

Случва се да сънувам змии.

— Кошмарни ли са сънищата? Страхуваш ли се от змиите?

— Да.

— Сега вече потръгна — каза Шийн. — Естествено, змиите са фалически символ.

Я стига бе! Може и да не съм лекар, но лично аз най-напред бих я попитал дали някога не се е плашила от истинска змия. В моя квартал между Къмкуот и Поинсиана е тъпкано със змии, някои от тях дори не членуват в местното адвокатско дружество. Има един грамаден черен смок, дето ме стряска всеки път, когато излизам да бера манго. И ако искате да знаете, понякога след това ми се случва да сънувам змии. Предлагам ви епохалната теория на Ласитър, сънищата могат да отразяват не само символични, а и реални събития. Понякога пурата си е просто пура.

— Кристина, моля те да надникнеш по-дълбоко в паметта си.

— Добре.

— Онова, което търсим, не е на повърхността и навярно ще ти е трудно да го откриеш…

Сега си я представих как кимва.

— Била ли си сексуално насилвана като дете?

Отрицанието дойде веднага. Дори на два пъти.

— Не. Не.

— Не бързай толкова. Ти не си оставяш време да поразмислиш, да се вгледаш в дълбините.

— Защо ми е да размишлявам? Ако имаше нещо такова, щях да го помня.

— Не е задължително — каза докторът. — Всъщност на този въпрос може да има само два верни отговора: „Да“ или „Не знам“. Просто не можем да отхвърлим тази възможност, особено като вземем предвид сегашните ти симптоми.

Леле, братче, сума ти подвеждащи въпроси съм чувал в съда, но този бие всички рекорди. А ако отговорът не е удовлетворителен, следва покана „да се вгледаш в дълбините“. Вече виждах накъде е тръгнало. Докторът щеше да изкопчи спомени, които Криси не можеше да открие сама. Представих си как ще посрещнат съдебните заседатели подобна история. Не съвсем почтената част от съзнанието ми говореше на другата, почти честната, че не би било зле да изгоря записите. Доктор Шийн имаше право, когато намекна, че е по-добре да ги потули. Хиляди пъти предпочитах Криси сама да разкаже за насилието, отколкото да обясня пред съда как си е възстановила спомените.

— Не разбирам — говореше Криси на записа. — Как бих могла да забравя, ако са ме насилвали?

— Не си забравила. Споменът съществува, но жертвите на кръвосмешение често отхвърлят действителността. Ще са ти необходими много усилия, за да пробиеш стените в съзнанието си. Има заключени врати. Трябва да намерим ключовете, а това няма да е лесно. Може да трае седмици или години, а когато се върнат, спомените ще бъдат болезнени. Може да бликнат като мехурчета или да изригнат като лава от вулкан.

Мехурчета? Лава? Какво би рекла баба, шашкънин.

— Кой ме е насилвал? — попита едва чуто Криси.

— Не знаем, нали?

— Непознат ли е бил или близък човек?

— А ти как мислиш?

— Не знам. Просто не разбирам защо не го помня.

— Детето в теб те пази от спомена. Но това отхвърляне създава други проблеми. За да ги излекуваме, трябва да накараме детето в теб да ни разкаже истината.

— Страх ме е — каза Криси.

— Аз ще ти държа ръката в това пътешествие. Пътят към спомена е коварен и изпълнел с болка, но на края те чака обновление и живот.

Чух как Криси въздъхна.

— Добре. А сега какво?

— Била ли си хипнотизирана някога? — попита доктор Шийн.

— Отпусни си и насочи мисълта си към дишането — каза доктор Шийн с успокояващ, напевен глас. Отнякъде долиташе тиха музика, нотите на пианото звъняха леко като дъждец по ламаринен покрив.

— Дишай дълбоко. Точно така. Настани се удобно в креслото. Отпусни лицето и шията. Отпусни цялото тяло. А сега си представи ярка бяла светлина. Светлината ще плъзне от главата ти надолу по тялото, освобождавайки всичко, което докосне. Всяка клетка, всеки мускул, всеки орган ще бъде докоснат от прекрасната ярка светлина. Чувстваш се спокойна и безметежна, докато тя минава по кръвоносните съдове из цялото тяло. Гледай светлината. Усещай как нейният покой изпълва дробовете и сърцето ти, достига навсякъде, отпуска те все повече и повече.

Не знам за Криси, но на мен определено ми се доспа. Или доктор Шийн наистина си разбираше от работата, или не биваше днес на обяд да пия две бири със сандвича.

— Освободи съзнанието си от нормалните ограничения на времето и пространството. Скоро ще можеш да си припомниш всичко и да се изцелиш.

Доктор Шийн помълча и аз си представих как Криси лежи със затворени очи. После докторът започна да брои отзад напред.

— Десет, девет, осем… слизаш все по-дълбоко и по-дълбоко, седем, шест, пет… чувстваш се тъй спокойна и безметежна, четири, три… напълно отпусната… две, едно. Ти изпитваш дълбок покой, намираш се в съвсем непознато състояние.

Главата ми клюмна, сепнах се и за момент изпаднах в съвсем непознато състояние. Имах чувството, че съм задрямал на лекция по политология в Пенсилванския университет.

— Представи си, че слизаш по красиво стълбище към най-дълбоките кътчета на съзнанието — говореше доктор Шийн, — към място без пространство и време, където всичко се свързва и обединява, където царува безкрайна мъдрост и можеш да си припомниш всичко. Виждаш ли го?

— Да — отговори сънливо Криси.

— Сега виждаш тунел с ярка светлина в другия край. Тръгваш по тунела към светлината. Когато излезеш на светло, ще бъдеш на друго място и в друго време. Ще можеш да си припомниш всичко. Мъдростта, знанията и спомените са в теб. Детето в теб е готово да проговори.

Ново мълчание, нарушавано само от тихите звуци на пианото и флейта. После прозвуча гласът на доктора:

— На колко години си, Кристина?

— На единайсет.

— Щастливо момиче ли си?

— О, да. — Думите бяха бавни, но ясни, произнесени с нежен детски глас. — Имам всичко, което може да иска едно момиче.

— Какао имаш?

— Играчки, приятели и чудесна мама.

— А баща ти?

Кратко мълчание.

— Той ми дава всичко.

— Мама обича ли го?