Блондинка от Маями
Шрифт:
— Какво сторихте вие, ако изобщо сторихте нещо?
Какво, ако изобщо?… В нашия занаят си имаме ритуални въпросчета. На едно дело за съсипана сватбена рокля противниковият адвокат попита моята клиентка, младоженката: „Какво облякохте за сватбата, ако изобщо облякохте нещо?“
— Бях вцепенен — отговори Ръсти, поклащайки глава — Разбирате ли, никога не бях виждал такова…
Той не довърши.
— И какво стана после? — зададе Ейб Соколов още един традиционен въпрос, чрез който юристите
— Джейк, тоест мистър Ласитър… — Ръсти извърна глава към мен и лекичко се усмихна. Изглеждаше чаровен като невинно хлапе, докато не го опознаеш. — Джейк скочи и се хвърли към пистолета, но Криси просто припадна в ръцете му.
— Свидетелят е на ваше разположение — каза любезно Соколов.
Нямаше никаква необходимост да разпитвам Ръсти. Никаква, освен желанието ми да причиня някому болка, по възможност не на себе си или на клиентката. Станах, Ръсти ме изгледа с усмивка и от това в стомаха ми пламна яростна топлина, която бързо плъзна към крайниците. Изби ме пот.
— Мистър Маклийн — започнах аз, сякаш за пръв път в живота си виждах този тип, — бил ли сте някога осъждан за престъпление?
Усмивката на Ръсти замръзна и той хвърли тревожен поглед към Соколов, който само сви рамене. Въпросът е напълно законен, но по някакъв странен каприз на правилника, ако отговорът е да, нямаш право да попиташ: „За какво престъпление?“ Ако свидетеля обаче излъже, можеш да извадиш доказателства за присъдата и да го обявиш за неблагонадежден.
— Ти би трябвало да знаеш — отговори най-сетне Ръсти.
— Така е, знам, но заседателите не знаят — Аз отворих папката си, извадих отвътре официална бланка и се престорих, че я разглеждам. — Отново ви питам, сър. Бил ли сте някога осъждан за престъпление?
— Да, ти ми беше адвокат. Друг път ще си търся по-добър защитник.
Това предизвика откъслечни смехове в залата и няколко усмивки между заседателите, но аз изобщо не се смутих. Нека си мислят, че горката Криси разчита на някакъв малоумник, докато насреща й седи безмилостният и ефикасен хирург на име Соколов. Не съм чак толкова самолюбив, че да не си изпрося съчувствие при необходимост. Прибрах официалния документ обратно в папката. Беше нотариалният акт за къщата ми, а не присъдата срещу Ръсти за измама на редица манекенки с фалшиви обещания.
— Мистър Маклийн, колко време измина от момента, когато Криси Бърнхард извади пистолета, до последния изстрел?
Ръсти поклати глава.
— Стана бързо. Де да знам. По-малко от десет секунди. — Той зарея поглед в пространството, замисли се и дори вдигна ръка, натисна три пъти спусъка на въображаем пистолет. — Може би шест секунди.
— Шест секунди — повторих аз. — Казахте ли преди малко, че Кристина припаднала след изстрелите по баща си?
— Да,
— Значи тя загуби съзнание?
— Просто се свлече и ти я хвана на ръце, преди да падне.
— Кога точно загуби съзнание?
— Точно ли? Не знам.
— Беше ли секунда преди да падне, пет секунди, шест секунди?
— Е, не може да са били шест секунди. Това се пада горе-долу, когато започна стрелбата, а тогава тя беше в съзнание.
— Беше ли? — Опитах да се престоря на изненадан. Не ми е трудно, защото често съм изненадан наистина. — Вие следяхте ли сърдечния й ритъм?
— Не.
— Кръвното й налягане?
— Не.
— А мозъчната й дейност?
— Не, разбира се, че не, но тя стреляше с пистолет, за бога.
— А вие гледахте пистолета, прав ли съм?
— Какво?
— Пистолетът, мистър Маклийн. Когато Криси Бърнхард стреляше с пистолета, веществено доказателство номер три… — аз пристъпих до масата на секретарката и вдигнах малката берета, — … вие гледахте оръжието, нали? Очите ви бяха приковани в него.
— Да, мисля, че беше така.
— Както го гледате и сега?
Ръсти стрелна очи от пистолета към заседателите, после към мен.
— Да. Някак привлича погледа.
— Следователно не гледахте очите на Криси, прав ли съм?
Той помълча, явно раздразнен от въпроса.
— Да, мисля, че не ги гледах.
Върнах пистолета на масата.
— Значи не можете да знаете дали очите на Кристина са били отворени или затворени по време на стрелбата, нали, сър?
При разпита на свидетел целта е да не му оставиш избор и сега Ръсти бе точно в това положение.
— Да, не мога да знам дали очите й бяха отворени — призна той.
— Видяхте ли нейното изражение? Забелязахте ли дали лицето й беше напрегнато или отпуснато?
— Не.
— Следователно не знаете дали е била в съзнание, в безсъзнание или някакво промеждутъчно състояние?
— Възразявам! Подтикване към предположения.
— Отхвърля се, но защо не зададете въпроса по друг начин, мистър Ласитър. „Промеждутъчно състояние“ звучи малко неясно.
— Знаете ли дали Кристина Бърнхард беше в съзнание по време на? — попитах аз.
— Не разбирам въпроса — каза Ръсти. Нямаше намерение да ми облекчава задачата, особено след като го бях унизил с въпроса за присъдата.
— Добре — казах аз. — Тя осъзнаваше ли къде се намира?
— Изглежда, знаеше много добре къде седи баща й.
Сърцето ми се сви, но продължих, без да трепна.
— Тя показа ли, че ви е забелязала до бара?
— Не.
— А вие седяхте точно до мистър Бърнхард, нали?
— Да.
— И сте приятел на Криси?
— Както казах, някога бях неин агент.