Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Какво?

— Ами да! Стои си под моята барака, изпразнен до шушка. Мръсни копелета, ей! От австралийците никой няма да го свие и да го подметне при мен, това е сигурно. Само са били ингилизите или твоите янки.

— Кой например?

— Нямам представа. Но кълна се, не са моите.

— Вярвам ти. Слушай сега — давам хиляда долара награда за сигурно доказателство кой е крадецът. Кажи там на когото трябва.

Царя пъхна ръка под възглавницата и умишлено измъкна оттам всички пари, които бе получил от Чен Сан. Отброи триста

долара и ги връчи на Тимсън, който бе зяпнал от изненада.

— Искам малко захар, кафе, олио, един-два кокосови ореха. Ще свършиш тая работа, нали?

Тимсън взе парите. Не можеше да откъсне очи от купчината долари.

— Приключил си сделката, както виждам. Ей, богу, не вярвах, че ще успееш. Ама успя, а?

— Естествено — небрежно отвърна Царя. — Ще изкарам месец-два с тия мангизи.

— Не месец-два, а цяла година, по дяволите! — не можа да се въздържи Тимсън, обърна се и бавно тръгна към вратата. После пак погледна назад и внезапно се засмя: — Хилядарка, а? Това ще даде резултати, така мисля аз!

— Аха! — каза Царя. — Въпрос на време.

Само за час новината обиколи лагера. Очите започнаха да се взират с ново усърдие, а ушите се наостриха да доловят и най-тихия шепот, понесен от вятъра.

Преравяха се и се вадеха на бял свят спомени. Нямаше да мине много време и някой щеше да дойде и да поиска наградата.

Същата нощ, тръгнал да се разходи из лагера, Царя усети както никога досега омразата, завистта и силата на дебнещите погледи. Почувствува се добре, дори повече от добре, защото сега явно всички знаеха, че той има куп пари, а те нямат нищо, че от всички пленници единствено той бе излязъл победител.

Посети го Самсън, после Брант и още мнозина други и макар да се отвращаваше от раболепието им, изпитваше огромно удоволствие, че за пръв път идват открито при него. Мина покрай полицейската барака и дори Грей, застанал на прага, само козирува в отговор на поздрава му и не го повика вътре за обиск. Той се усмихна в себе си, защото знаеше, че Грей също мисли за купчината пари и за наградата.

Сега вече бе неуязвим. Купчината банкноти му носеше сигурност, живот и власт. Купчината пари, неговите собствени пари!

Двадесет и пета глава

Този път Йошима удари изневиделица. Не по пътеката през лагера както обикновено, а през оградата, придружен от множество войници и когато Питър Марлоу ги забеляза, постройката вече бе обградена и път за бягство нямаше. Йошима нахълта в стаята и завари Мак да лежи под мрежата против комари и да слуша новините.

Японците изблъскаха Питър Марлоу, Мак и Ларкин в единия ъгъл. После Йошима взе слушалката. Радиото продължаваше да работи и той успя да чуе края на новините.

— Твърде изобретателно — отбеляза Йошима и остави слушалката — имената ви, моля?

— Аз съм полковник Ларкин, а това са майор Маккой и лейтенант Марлоу.

Йошима се усмихна.

— Заповядайте по цигара — поднесе им

той пакета. Тримата взеха по една. Йошима им даде огънче, сетне запали и своята. Известно време пушиха мълчаливо. След това Йошима нареди:

— Разглобете радиото и елате с мен…

Мак се наведе над радиото с треперещи пръсти. В този миг от мрака внезапно изникна друг японски офицер и Мак нервно извърна глава към вратата. Офицерът тревожно прошепна нещо на Йошима. За секунда капитанът го изгледа безмълвен, после кресна нещо на един войник. Той веднага се приближи и застана на прага, а Йошима бързо излезе навън с офицера и останалите японци.

— Какво става? — попита Ларкин, без да сваля очи от часовия, насочил към тях щика.

Мак все още стоеше до леглото, точно над радиото. Коленете му трепереха и той едва си поемаше дъх. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му звучеше пресипнало.

— Сигурно е заради новините… Нямах време да ви кажа. Нашите са направили… нова бомба. Атомна. Вчера в осем и петнайсет сутринта са пуснали само една над Хирошима и целият град е изчезнал. Казват, че жертвите са от порядъка на стотици хиляди — мъже, жени, деца!

— Боже господи! — каза Ларкин и внезапно се отпусна на леглото.

Войникът нервно вдигна пушка и едва не натисна спусъка.

— Чакай — изкрещя Мак на малайски, — той иска само да седне!

— Седнете всички! — изрева войникът в отговор и се разпсува.

Когато изпълниха заповедта, той заговори на малайски:

— Вие сте глупави хора! Гледайте да не мърдате много-много — отговарям с главата си да не избягате. Не ставайте от местата си и не се движете! Ще стрелям, без да се замисля.

И така, те продължиха да седят и никой не отронваше ни дума. След време се унесоха в неспокойна дрямка под острата светлина на електрическата крушка. Комарите не ги оставиха на мира, докато накрая зората ги прогони.

След разсъмване смениха поста. Тримата приятели не бяха мръднали от местата си. Отвън пленниците нервно крачеха по пътеката, но всеки път извръщаха глава, докато стаята на обречените не останеше далеч от тях. Палещото слънце правеше деня още по-тягостен. Той се проточи дълго, много по-дълго от обикновено.

Късно следобед Грей приближи към поста с две войнишки канчета в ръка и козирува. Тримата вдигнаха глави.

— Може ли да им дам това? — Той отвори канчетата и показа храната на войника.

Японецът сви рамене и кимна.

Грей прекоси площадката пред вратата и сложи храната на прага. Очите му бяха зачервени, но погледът му пронизваше.

— За съжаление яденето изстина — каза той.

— Да се порадваш ли дойде, Грей, приятелю? — обади се Питър Марлоу с мрачна усмивка.

— Страшно ме е яд, че японците те арестуваха. Исках аз да те пипна, защото си престъпник, а не да те затворят те, след като си рискувал живота си за общото благо. Ама на, пак извади късмет — герой ще станеш накрая.