Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Трябва да му сложим име — замислено рече Царя. — А, сетих се. Какво ще кажете да го кръстим „Три царя“. Единият е царят на военновъздушните сили, вторият е цар Тексас, а третият съм аз.

— Не е зле — съгласи се Текс.

— Утре отваряме фабриката.

Текс тъжно поклати глава:

— Утре съм на работа извън лагера.

— Майната му! Ще кажа на Дайно да те замести.

— Не, аз сам ще го помоля. — Преди да излезе, Текс се усмихна на Питър Марлоу. — Радвам се, че се запознахме,

сър.

— Зарежи го това „сър“! — рече Питър Марлоу.

— Съгласен. И още веднъж благодаря!

Питър Марлоу го изпрати с поглед.

— Странно — тихо каза той на Царя. — Отдавна не съм виждал толкова усмихнати лица.

— А защо пък да не се смеем. Можеше да сме къде-къде по-зле. Тебе над камилата ли те свалиха?

— Хималаите ли имаш предвид? По маршрута Калкута-Чунцин?

— Да — отвърна Царя и кимна с глава към тигана: — Напълни си табакерата.

— С най-голямо удоволствие.

— Щом закъсаш, идвай да си вземаш.

— Благодаря, ще се възползвам от поканата. Искаше му се да запали нова цигара, но реши, че ще му дойде много. Изпушеше ли още една, гладът щеше да го мъчи повече. По-добре да търпи. Погледна през прозореца и си обеща, че няма да пуши, докато сянката на навеса не се премести поне с десет сантиметра.

— Мене изобщо не ме свалиха. Хвъркалото… самолетът ми де, беше засегнат при една бомбардировка на Ява и после не можах да излетя. Гадна история! — добави той след малко и се опита да прикрие горчивината в гласа си.

— Е, не е чак толкова страшно — рече Царя. — Можеше и ти да си в него. Нали си жив, това е важното. На какво летеше?

— На „Хърикейн“, едноместен изтребител. Но повечето време летях на „Спитфайър“.

— Чувал съм, но никога не съм ги виждал. Разправят, че на германците направо им прилошавало от тях.

— Да — отвърна тъжно Питър Марлоу. — Поне в началото.

— Ти да не би да си участвал в битката за Великобритания? — изненадано попита Царя.

— Да. Станах пилот през четирийсета. Тъкмо навреме.

— На колко години беше тогава?

— На деветнадесет.

— Ами! Като те гледам така, мислех, че си поне на трийсет и осем.

— Я върви на майната си! — изсмя се Питър Марлоу. — Ти на колко си?

— На двайсет и пет. Направо да пукнеш от яд — рече Царя. — Най-хубавите ми годинки отлитат, а аз стоя под ключ в тоя скапан затвор.

— Е, чак пък да стоиш под ключ! Пък и като те гледам, добре си живееш.

— Добре-зле, ама сме зад телени огради, нали? Колко време още ще киснем тука според тебе?

— Германците вече си плюха на петите. Войната трябва скоро да свърши.

— Наистина ли мислиш така?

Питър Марлоу сви рамене. „Бъди нащрек! — каза си той. — Никога не е зле да бъдеш нащрек.“ — Да, така ми се струва. Но може да

са само слухове.

— А нашата война тука?

Въпросът бе зададен от приятел, затова Питър Марлоу отговори искрено:

— Според мен нашата няма да свърши никога. Естествено, рано или късно ще бием японците, в това вече съм сигурен. Но за нас тука в лагера няма надежда да се измъкнем.

— Защо?

— Ами защото японците няма да се предадат. Следователно ще се наложи да стъпим на тяхна територия. А тогава нас ще ни избият до крак. Ако преди това не ни довършат болестите и епидемиите.

— Защо пък ще ни избиват, по дяволите?

— За да печелят време например. Тръгне ли да се затяга примката около Япония, те ще гледат да се свият като охлюв в черупката си. Какво ще си губят времето с няколко хиляди пленници. За японците животът съвсем няма онази стойност, която има за нас. А и това, че нашите войски са на тяхна земя, ще ги направи още по-жестоки. — Гласът му бе съвсем спокоен и равен. — Мисля, че на нас ни е спукана работата. Естествено, надявам се да не съм прав, но според мен това ни чака.

— Розово бъдеще, няма що! — мрачно отбеляза Царя, а когато Питър Марлоу се изсмя, продължи: — Какво се хилиш, по дяволите? Все ще намериш да се хилиш, когато най не трябва.

— Извинявай, навик.

— Я ела да излезем навън. Тия мухи взеха да стават досадни. Ей, Макс — провикна се Царя, — що не пораздигнеш малко тука?

Макс се приближи и започна да чисти, а Царя и Питър Марлоу се измъкнаха през прозореца. Точно отпред имаше брезентов навес, а под него — масичка и пейка. Царя седна на пейката, а Питър Марлоу подви крака и се настани на земята по местен обичай.

— Да ме убиеш, не мога да седна така — рече Царя.

— Много е удобно. Свикнах, докато бях на Ява.

— Откъде го знаеш малайския така добре?

— Живях известно време на село.

— Кога?

— През четирийсет и втора. След капитулацията.

Царя търпеливо го изчака да продължи, но подробности не последваха. Той почака още малко, после попита:

— Как така си живял на Ява след капитулацията, като по това време всички вече бяхме в лагера за военнопленници?

Питър Марлоу се разсмя на глас:

— Тя, историята, не е нищо особено. Просто не ми се нравеше перспективата да отида в лагер. Всъщност, след като прекратихме военните действия, се изгубих в джунглата и случайно попаднах в онова село. Смилиха се хората над мен и… Живях там около половин година.

— И как беше?

— Страхотно. Всички бяха много дружелюбни. Приеха ме като свой. Обличах се като тях, дори си потъмних кожата — макар че това си беше пълна глупост, защото ръстът и очите ме издаваха, — работех на оризищата…