Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Подарък от дядо Мраз — тайнствено обяви той.

— По дяволите, откъде го имаш, Питър?

— Чакай да дръпнем по веднъж, преди да чуем лошата новина — кисело се обади Мак. — Най-вероятно ни е продал леглата.

Питър Марлоу им разказа за срещата си с Царя и за Грей, а приятелите му слушаха с нарастващо изумление. Когато стигна до случката с обработката на тютюна и спомена за процентите, Мак не издържа и го прекъсна:

— Шейсет на четирийсет! — доволно възкликна той. — Ама това е направо страхотно — шейсет на четирийсет!

— Просто да не повярваш! — изтълкува погрешно възторга му Питър Марлоу. — И то за какво?

Защото му показах как да го обработва. Той като че ли доста се учуди, че не искам нищо в замяна.

— Значи издаде рецептата? — изгледа го Мак втренчено.

— Разбира се! Не виждам какво те притеснява.

— И защо направи тая глупост?

— Какво, да не искаш да се забърквам в сделки? Нашият род никога не се занимавал с търговия — отвърна Питър Марлоу с такъв тон, сякаш обясняваше на дете. — Просто така са тръгнали нещата, братле.

— Боже господи, отваря ти се прекрасен случай да изкараш малко пари и ти го отхвърляш най-високомерно! Не ти ли е ясно, че щом Царя е в основата на операцията, можеше да спечелиш такава сумичка, че да си осигуриш двойни порции до второто пришествие. Защо, по дяволите, не си затрая, пък да дойдеш да ми кажеш на мен и да ме оставиш…

— Какви ги плещиш, Мак? — прекъсна го остро Ларкин. — Правилно е постъпило момчето: За него е по-добре да не влиза в сделки с Царя.

— Ама…

— Няма „ама“! — отсече Ларкин.

Мак утихна мигновено — не можеше да си прости, че е избухнал.

— Не се сърди, Питър! Просто се пошегувах — засмя се той нервно.

— Наистина ли, Мак? Ама че работа — смутено рече Питър Марлоу. — Май сбърках нещо, а? Не бих искал да ви лиша от…

— Не се тревожи, момчето ми! Аз просто така, на майтап… Хайде, кажи какво друго стана?

Питър Марлоу продължи разказа си и през цялото време се питаше дали е постъпил правилно. Мак бе най-добрият му приятел, винаги постъпваше разумно, никога не избухваше. Накрая им предаде разговора с Шон и когато свърши, почувства, че му олеква. Сетне побърза да излезе, защото беше негов ред да нахрани кокошките.

Щом той се отдалечи, Мак се обърна към Ларкин:

— Извинявай! Не трябваше да се впрягам толкова!

— Не се притеснявай, друже. Той още лети в облаците и представите му за живота са малко странни… Но нищо не се знае. Може би все пак Царя ще ни бъде от полза.

— Може би — отвърна Мак замислено.

Питър Марлоу носеше в ръце алуминиево канче със ситно нарязани листа. Той подмина тоалетните и стигна до курниците за лагерните кокошки. Те бяха най-различни — имаше големи, имаше и малки; множество курници за по една мършава кокошка и един огромен курник за сто и тридесет, които принадлежаха на целия лагер и чиито яйца се разпределяха между всички. Останалите бяха собственост на отделни групи или съдружия от групи, обединили стопанствата си. Единствено Царя притежаваше няколко кокошки съвсем сам.

Курника на тяхната група го бе построил Мак. Имаха три кокошки — цялото им земно богатство. Ларкин ги бе купил преди седем месеца, когато тримата продадоха последната ценна вещ, която притежаваха — златната халка на Ларкин. На полковника никак не му се искаше да се раздели с нея, но Мак бе болен, Питър Марлоу имаше дизентерия, а две седмици по-рано отново бяха намалили порциите. Така че Ларкин се видя принуден да я продаде, но не използва посредничеството на Царя, а на един от своите австралийци — Тимсън Дребния. С получените пари купиха четири

кокошки от Китайския търговец, на когото японците разрешаваха да търгува с лагера, а също и две консерви сардина, две кутии кондензирано мляко и половин литър палмово олио с оранжев цвят.

Кокошките бяха здрави и снасяха редовно. Не след дълго обаче едната умря и те я изядоха, а костите събраха и ги свариха с дреболиите, краката, главата и една зелена папая, която Мак бе откраднал при едно излизане на работа извън лагера. Цяла седмица и тримата се чувстваха силни и свежи.

Ларкин бе отворил едната кутия кондензирано мляко веднага щом я купиха. Хапваха по лъжичка всеки ден, докато се свърши. Не рискуваха нищо, защото кондензираното мляко не се разваляше от горещината. Когато вече нямаше какво да изгребват с лъжицата, сипаха вода, кипнаха кутията на огъня и изпиха отварата. Течността бе много вкусна.

Двете консерви риба и втората кутия кондензирано мляко бяха оставени като неприкосновен запас. За съвсем черни дни. Държаха ги в скривалище, което един от тях непрекъснато пазеше.

Преди да отключи курника, Питър Марлоу се огледа, за да се увери, че никой няма да забележи как се освобождава резето. После бързо отвори вратата и видя двете яйца.

— Спокойно, Ноня — рече той на най-едрата кокошка. — Теб няма да те закачам.

Ноня мътеше седем яйца в полога. Решението да се лишат от тези яйца им бе струвало невероятни усилия на волята, но ако имаха късмет и се излюпеха седем пилета, а тези пилета оцелееха и станеха кокошки и петли, богатството им щеше да е наистина огромно. Тогава биха могли да си позволят една квачка да мъти непрекъснато. И никога вече нямаше да ги заплашва опасността да попаднат в Шесто отделение.

В Шесто отделение лежаха слепите — мъжете, останали без зрение от болестта бери-бери.

В лагера всяка храна, съдържаща витамини, имаше магическа сила срещу вечно тегнещата заплаха, а яйцата бяха огромен извор на здраве, често пъти единственият. Разбира се, комендантът на лагера непрекъснато молеше японците, ругаеше и настояваше за още яйца, но дажбата си оставаше неизменна — по едно яйце на човек веднъж седмично. Наистина някои получаваха по едно яйце всеки ден, но стигнеха ли дотам, обикновено вече бе твърде късно. Затова кокошките денонощно се охраняваха от офицер. Затова да се посегне на пиле, от общите или чуждо, бе повече от престъпление. Веднъж хванаха един военнопленник с удушена кокошка в ръка и го пребиха до смърт. Лагерните власти оправдаха убийството.

Питър Марлоу стоеше пред курника и с възхищение гледаше кокошките на Царя. Бяха седем, охранени и огромни в сравнение с останалите, а сред тях се разхождаше петелът — гордостта на лагера. Наричаха го Залез. От семето му се излюпваха прекрасни синове и дъщери и всеки можеше да го използва за разплод срещу определена цена: най-хубавото пиле от потомството. Дори кокошките на Царя бяха неприкосновени и се охраняваха като всички останали.

Питър Марлоу видя как Залез настигна една кокошка, сграбчи я с нокти и й се качи. Когато най-сетне я пусна, тя се отърси от праха, разтича се наоколо, разкудкудяка се и здраво накълва една друга кокошка. Той се ненавиждаше, че стои така и ги гледа. Отново проявяваше слабост. После щеше да си мисли за Няй и слабините щяха да го болят. Върна се при своя курник, провери дали е заключил добре и си тръгна, внимателно понесъл двете яйца към бетонната постройка.