Цар Плъх
Шрифт:
— Охо, днес май ни върви, а, Питър! — засмя се Мак. Питър Марлоу извади цигарите и ги раздели на три купчинки.
— За останалите ще теглим жребий — каза той.
— Вземи ги ти, Питър — предложи Ларкин.
— Не, ще теглим жребий. Малка карта губи. Мак изгуби и отбеляза с престорен гняв:
— Ама ръчички имам!
Разкъсаха внимателно цигарите, изсипаха тютюна в табакерите и го смесиха с обработените листа, които имаха. После разделиха всичко на четири, сложиха трите четвърти в друга кутия и я дадоха на Ларкин да я пази.
Внезапно небето се раздра и започна потопът.
Питър Марлоу свали саронга си, сгъна го грижливо и го сложи върху леглото на Мак.
— Питър, внимавай с Царя! — загрижено го предупреди Ларкин. — С него шега не бива.
— Не се безпокой — отвърна Питър Марлоу и излезе навън под дъжда.
След миг Мак и Ларкин също се присъединиха към голите мъже, отдали се блажено на небесния порой. Телата им посрещаха с радост тежките удари на капките, дробовете поемаха хладния въздух, очите доволно просветваха. Дъждът отмиваше вонята на Чанги.
Пета глава
Когато пороят отмина, мъжете седнаха и зачакаха да дойде време за вечеря, а гърдите им с наслада вкусваха краткотрайната прохлада. От стрехите на бараките капеше вода и се стичаше в канавките, а прахът се бе превърнал в кал. Слънцето отново гордо светеше в ярката синева на небето.
— Слава богу! — с благодарност промълви Ларкин. — Това вече е нещо друго.
— Аха — съгласи се Мак. Седеше под навеса на бетонната постройка, но умът му бе другаде, далеч на север, на каучуковата плантация в Кеда. — И жегата си има хубавите страни — кара те да цениш прохладата — промълви той. — Също като треската.
— Малайзия е отвратителна, дъждът е отвратителен, жегата е отвратителна и маларията, и гадините, и мухите са отвратителни — рече Ларкин.
— Само по време на война, приятелче — смигна Мак на Питър. — Само в тоя скапан лагер, нали, момчето ми?
Питър Марлоу се засмя. Беше им разказал почти всичко за своето селце, а онова, което бе премълчал, Мак го знаеше от личен опит, защото бе прекарал целия си съзнателен живот в този край на света и го обичаше толкова, колкото Ларкин го мразеше.
— Така казват — отвърна той и всички се усмихнаха. Не говореха много. Всичко бе вече разказано и преразказано — всичко, което биха искали да споделят. Затова просто търпеливо чакаха. Когато вечерята дойде, наредиха се всеки на своята опашка, после се върнаха в бараката. Изядоха бързо супата. Питър Марлоу включи саморъчно направения котлон и изпържи едното яйце. Сипаха трите порции ориз в канчето, той сложи отгоре яйцето и го поръси с малко сол и пипер. Разбърка го, така че жълтъкът и белтъкът да се смесят равномерно с ориза, след това го разделиха по равно и тримата с наслаждение го изядоха. Като свършиха, Ларкин събра съдовете и ги изми — негов ред беше. После всички отново седнаха пред бараката да чакат вечерната проверка.
Питър Марлоу лениво следеше с поглед минаващите
— Добър вечер, полковник.
— Добър вечер, Грей. Сега пък какво има? — въздъхна Ларкин.
Щом Грей го навестяваше, пак го чакаха неприятности. Грей измери с поглед Питър Марлоу и двамата му приятели почувстваха взаимната им ненавист.
— Полковник Смедли-Тейлър ме помоли да ви предам, сър, че двама от вашите се сбиха — обясни Грей. — Някой си ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Арестувах ги и сега са при мен в карцера.
— Добре, лейтенант — мрачно отвърна Ларкин. — Освободете ги и им кажете да ми се представят тук след проверка. Аз ще се занимая с тях! — Той замълча за миг, после попита: — За какво са се били, знаете ли?
— Не, сър. Сигурно пак са играли на ези-тура.
„Ама че занимание! — помисли си Грей. — Слагаш две монети на една летва, хвърляш ги във въздуха и се обзалагаш как ще паднат — и двете на ези, и двете на тура или едната на ези, а другата на тура.“
— Нищо чудно — изсумтя Ларкин.
— Защо не им забраните да играят? Всеки път стават…
— Да забраня ези-тура? — прекъсна го изумен Ларкин. — Ами че те ще решат, че не съм с всичкия си. Никой няма да се подчини на такава идиотска заповед, и то с пълно основание. Хазартът е в кръвта на австралийците, трябваше да сте го разбрали вече. Така поне се занимават с нещо. Пък и не е лошо да се посбият от време на време. — Той се понадигна и разкърши рамене, за да прогони треската. — За австралийците хазартът е необходим като въздуха. Ама че всеки от нас у дома оставя по нещичко на зелената маса. И аз самият не се отказвам от една игра на ези тура понякога! — завърши полковникът с нескрито раздразнение.
— Тъй вярно, сър — отвърна Грей.
Виждал бе Ларкин и другите австралийски офицери да се ровят из праха наравно с подчинените си, да се палят и да ругаят като най-прости редници. Нищо чудно, че дисциплината в лагера бе лоша.
— Кажете на полковник Смедли-Тейлър, че аз ще се заема с тях, хубавичко ще се заема, бога ми!
— Жалко за запалката на Марлоу, а, сър? — подметна Грей и впи очи в Ларкин.
Спокойният поглед на Ларкин внезапно стана леден:
— Глупава история, нали? Трябвало е да бъде по-внимателен.
— И аз така смятам, сър — отвърна Грей след многозначителна пауза. „Какво пък — помисли си той, — струваше си да пробвам. А Ларкин и Марлоу могат да вървят по дяволите и двамата! Времето работи за мен.“ Тъкмо се канеше да козирува и да се отдалечи, когато едно страхотно хрумване го закова на място. Той овладя обзелото го вълнение и небрежно подхвърли:
— А между другото, сър, носи се слух, че някой от австралийците имал пръстен с диамант. — Грей изчака изречението да се вреже в съзнанието им, после добави: — Не знаете ли случайно нещо?