Цар Плъх

Клавел Джеймс

Шеста глава

През нощта Ларкин дълго лежа буден под мрежата против комари, сериозно разтревожен от разговора с ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Двамата се бяха явили при него след проверка.

— Ще ми кажете ли защо се сбихте, по дяволите? — отново и отново им задаваше той въпроса и всеки път двамата отговаряха с половин уста: „Скарахме се на ези-тура.“

— Искам да ми кажете истината — кипна полковникът. — Не се опитвайте да ме метнете. Знам, че сте приятели. Ще ми отговорите ли защо се сбихте?

Но двамата

мъже не откъсваха поглед от земята. Ларкин ги разпита и поотделно, ала всеки от тях отговаряше навъсено: „Играхме на ези-тура!“

— Е, добре, идиоти такива — сряза ги полковникът накрая. — Давам ви последна възможност. Ако и тоя път ме излъжете, ще ви изхвърля и двамата от частта. И повече не искам да чуя за вас!

— Господи, сър, няма да направите такова нещо — ужаси се Гърбъл.

— Давам ви трийсет секунди — каза полковникът със зловещ глас и това не беше гола заплаха. Двамата мъже също разбраха, че не е гола заплаха. Знаеха, че думата на Ларкин е закон за полка, защото той бе като баща на войниците. Изхвърлеше ли ги, всичките им приятели щяха да ги зарежат, а без приятели смъртта им бе сигурна.

Ларкин почака една минута. Сетне рече:

— Добре тогава. Утре…

— Аз ще ви кажа, сър — не издържа Гърбъл. — Тоя негодник ме обвини, че крада от храната на другарите си. Викаше, че съм откраднал…

— И така си беше, копеле мръсно!

Единствено командата „мирно“, процедена от Ларкин през зъби, ги спря да не се нахвърлят един върху друг.

Ефрейтор Таунзенд пръв получи правото да разкаже какво бе станало:

— Тоя месец е мой ред да дежуря в кухнята. Днес трябваше да готвим за сто осемдесет и осем души…

— Кой отсъства? — попита Ларкин.

— Били Дохани, сър. Днес следобед постъпи в лечебницата.

— Така.

— Та значи, сто осемдесет и осем души по сто двайсет и пет грама ориз на ден прави общо двайсет и три килограма и половина. Винаги ходя лично до склада, но взимам и още някой. Ориза го теглят пред мен, а после го нося аз, за да съм сигурен, че си получавате точно дела. И днеска бях там, като го мереха, ама после ме сви дрисъкът, затова помолих Гърбъл да го занесе до кухнята. Той ми е най-добрият приятел и мислех, че мога да му имам доверие…

— Не съм вземал нито зрънце, глупако! Ей на, честен кръст…

— Като се върнах в кухнята, оризът беше по-малко! — изкрещя Таунзенд. — Липсваха повече от двеста грама. Това са порциите на двама души.

— Знам, но не съм ги…

— Теглилките са точни, нали! Проверих ги пред очите ти, дявол те взел!

Ларкин отиде с тях да повери отново теглилките. Точни бяха. В същото време нямаше съмнение, че от склада е било изнесено полагащото се количество ориз — подполковник Джоунс винаги мереше порциите пред всички. Оставаше само един възможен отговор.

— За мен, Гърбъл, ти вече не се числиш в полка — рече Ларкин. — Все едно, че не съществуваш.

Гърбъл се отдалечи замаян в мрака, а Ларкин предупреди Таунзенд:

— Никому ни дума, ясно?

— Кълна се, сър — каза Таунзенд. — Нашите ще го разкъсат, ако разберат. Ама

си го заслужава! Не им казах само защото ми беше най-добрият приятел. — Внезапно очите му се насълзиха: — Кълна се, сър. Заедно постъпихме в армията, заедно бяхме с вас при Дюнкерк, а после и в Близкия изток, да го вземат дяволите, и в Малайзия. Толкова отдавна го познавам, че главата си бих заложил…

Докато отново премисляше всичко в безсънния здрач, Ларкин потръпна. „Как може човек да направи такова нещо?“ — безпомощно се питаше той. — Как? И то точно Гърбъл, когото познаваше от години, който дори бе работил при него в Сидни. Той затвори очи и се опита да забрави случката. Изпълни дълга си, а дългът му изискваше да защити мнозинството. Остави се мислите му да го отнесат при Бети, жена му, заета да приготвя пържола със запечено отгоре яйце, в къщата му с изглед към залива, при малката му дъщеричка, към щастливия живот, който му предстоеше. Но кога ли? След колко време?

Тихо, като крадец, Грей се изкачи в мрака по стълбите на шестнадесета барака и се упъти към леглото си. Събу си панталоните, мушна се под мрежата против комари и се изтегна гол на дюшека, напълно доволен от себе си. Само преди минута бе видял Турасан от корейската охрана да се помъква към американската барака и да се шмугва под брезентовия навес; видял бе също как Царя крадешком изскача през прозореца и изчезва след него. Миг по-късно Грей се измъкна от прикритието си и си тръгна. Този път само проверяваше сведенията на доносника, рано беше да стяга примката. Сега вече можеше да подготви удара спокойно — източникът явно бе сигурен.

Грей се размърда и се почеса по крака. Пръстите му почти машинално напипаха дървеницата и я смачкаха. Той чу как тя се пукна и до носа му достигна тежката сладка миризма на кръв — неговата собствена кръв.

Около мрежата остро звънтяха облаци комари и Грей знаеше, че неизбежно ще намерят пролука. За разлика от повечето офицери той не се бе съгласил да сложат втори етаж върху леглото му, защото не можеше да свикне с мисълта, че над или под него ще спи друг човек. Мрежите против комари висяха на тел, опъната по цялата дължина на бараката, така че дори в съня си мъжете бяха свързани. Когато някой се обърнеше или подръпнеше мрежата, за да я пъхне по-навътре под плувналия във влага дюшек, всички мрежи потрепваха и никой не забравяше, че е ограден отвсякъде.

Грей смачка поредната дървеница, но мислите му бяха съвсем другаде. Тази нощ го изпълваше щастие — заради доносника, заради клетвата, че ще пипне Царя, заради диамантения пръстен, заради Марлоу. Повече от доволен беше — възелът се разплиташе.

„Съвсем просто“ — реши той за сетен път. — Ларкин знае у кого е диамантът, а Царя е единственият човек в лагера, който може да го продаде. Само неговите връзки са достатъчно сигурни. Естествено, Ларкин не би отишъл лично при Царя, затова праща Марлоу. Марлоу ще е посредникът. Леглото му се разтресе, когато подгонен от дизентерията, Джони Хопкинс се блъсна в него на път за клозета.