Цар Плъх

Клавел Джеймс

За кой ли път, откакто бе в лагера, Питър Марлоу си помисли, че клекналият по нужда гол мъж е най-отвратителната гледка на този свят. А може би и най-трогателната.

Наоколо все още се носеше само едва доловимо предчувствие за приближаващия ден — една просветляваща омара, златни пръсти, разгръщащи синьото кадифе на небето. От земята лъхаше прохлада, защото през нощта бе валяло, и вятърът бе свеж и ухаеше на солено море и жасмин.

„Да — помисли със задоволство Питър Марлоу, — хубав ден ще бъде.“ После наклони манерката и ловко се изми с ръка. За тази работа винаги използваше

лявата ръка. Дясната бе за хранене. Малайците никога не казваха лява и дясна ръка, наричаха ги просто „мръсната ръка“ и „хранещата ръка“. В лагера всички се миеха, защото хартията бе твърде ценна. Всички освен Царя. Той имаше истинска тоалетна хартия. Веднъж му даде и на него, но Питър Марлоу я подели с полковника и Мак, защото от нея ставаха чудесни цигари. Изправи се, завърза саронга и пое обратно към бараката. Наближаваше времето за закуска. Както винаги тя щеше да се състои от оризова каша и слаб чай, но днес имаха и един кокосов орех — подарък от Царя.

През няколкото дни, откакто познаваше Царя, помежду им се бе породило странно приятелство. Поддържаха го отчасти храната и тютюнът, отчасти помощта — Царя бе излекувал екземата по глезените на Мак със „Салварзан“. За два дни се бе справил с язвите, които гнояха от две години. Питър Марлоу осъзнаваше, че макар приятелите му да приемаха с радост богатството и помощта на Царя, всъщност те го харесваха най-вече заради личните му качества. Той излъчваше сила и увереност и застанал до него, човек се чувстваше по-добре и по-силен, сякаш черпеше жизненост от магията, който обгръщаше Царя.

— Тоя мъж е жив дявол! — неволно каза на глас Питър Марлоу.

Като се върна в шестнадесета барака, повечето офицери все още спяха или се излежаваха в очакване на закуската. Той измъкна кокосовия орех изпод възглавницата, после взе стъргалката и малайския нож, излезе навън и седна на една пейка. С умел удар разцепи ореха на две идеални половини и млякото изтече в канчето. След това внимателно остърга едната половина и късчетата бяло месо се смесиха с млякото. Втората половина настърга в отделно канче, сложи сърцевината в парче ситна мрежа и грижливо изстиска гъстия сладък сок. Този ден беше ред на Мак да го сипе в оризовата си каша.

Помисли си каква отлична храна е сърцевината на кокосовия орех — богата на белтъчини и без никакъв вкус. И все пак сложиш ли само парченце чесън, цялата ухае на чесън, добавиш ли късче сардела — цялата се превръща в сардела и дава аромат на сума ти порции ориз.

Внезапно страшно му се прияде от ореха. Беше така прегладнял, че не долови стъпките на приближаваща лагерна охрана. Усети присъствието им едва когато войниците се изправиха на прага и всички в бараката скочиха на крака.

Гласът на Йошима, японския офицер, разкъса тишината:

— Тук има радио.

Осма глава

Йошима изчака няколко минути, но никой не проговори. Запали цигара и съскането на клечката изтрещя като гръм в тишината.

Първата мисъл на Дейв Дейвън бе: „Господи, кой мръсник ни е издал, кой се е изпуснал? Питър Марлоу? Кокс? Спенс? Полковниците?“ После го обзе ужас, но ужас, примесен с неочаквано облекчение — най-сетне часът

бе ударил.

Същият страх задуши и Питър Марлоу. „Кой ли ни е натопил? Кокс? Полковниците? Та дори и Мак и Ларкин не знаят за радиото! Боже мили, Утръм Роуд!“ Кокс се вцепени. Подпря се на леглото вперил поглед в дръпнатите очи насреща, и с последни сили се удържа да не се строполи.

За реда в шестнадесета барака отговаряше подполковник Селърс и когато прекрачи прага и с адютанта си, капитан Форест, той едва не се подмокри от ужас. Отпуснатото му лице бе зачервено и потно.

— Добро утро, капитан Йошима — козирува Селърс.

— Не е добро. Тук има радио, а това е забранено със заповед на японската имперска армия.

Йошима бе дребен, слаб и изключително спретнат. От широкия му колан висеше самурайски меч, а високите му ботуши лъщяха като огледало.

— Не знам нищо такова. Не… нищо — ужасено измънка Селърс. После разтрепераният му пръст посочи Дейвън: — Ти там, знаеш ли нещо?

— Не, сър.

Селърс се извърна към другите военнопленници:

— Къде е радиото?

Мълчание.

— Къде е радиото? — истерично изкрещя той. — Питам, къде е радиото? Заповядвам ви незабавно да го предадете. Знаете, че всички тук сме длъжни да се подчиняваме на разпорежданията на имперската армия.

Мълчание.

— Ще ви пратя до един на военен съд! — извика той и гушата му се разтресе. — Там ще си получите заслуженото. Ти как се казваш?

— Лейтенант Марлоу, сър.

— Къде е радиото?

— Не знам, сър.

Изведнъж погледът му падна върху Грей.

— Грей, нали ти си шеф на полицията в лагера. Ако тук има радио, за това си отговорен само ти и никой друг. Трябваше да докладваш на коменданта. Ще те пратя на военен съд и ще се погрижа това да влезе в досието ти.

— Не знам нищо за никакво радио, сър.

— А би трябвало да знаеш, по дяволите! — изрева Селърс с разкривено, мораво на цвят лице. После с тежки стъпки се приближи до леглата на петимата американски офицери. — Бръф, ти какво знаеш за това?

— Нищо! И не забравяйте — „капитан Бръф“, полковник!

— Не ви вярвам! Тия каши все вие, американците, ги забърквате. Разпасана сган — това сте вие, от…

— Няма да позволя да ми дрънкате тия идиотщини!

— Не ми дръжте такъв език. Застанете мирно и се обръщайте към мен със „сър“.

— Аз съм най-старшият американски офицер тук и нямам намерение да понасям обиди от вас или от когото и да било. Доколкото знам, у американците радио няма. Не знам въобще да има радио в бараката. Но дори и да имаше, никога не бих ви казал… полковник!

Селърс се обърна и отново застана по средата на бараката.

— Тогава ще обискираме. Всички да застанат до леглата си! Мирно! И господ да е помощ на онзи, у когото го намеря. Аз лично ще се погрижа да получи най-тежкото наказание. Заради вас, свине размирни…

— Млъкни, Селърс!

Всички застинаха. В бараката влезе полковник Смедли-Тейлър.

— Тук има радио и аз се мъча…

— Млък!

Изразителното лице на Смедли-Тейлър изглеждаше по-сурово от обикновено. Той се приближи до Йошима, който бе наблюдавал Селърс със смайване и презрение.