Цар Плъх
Шрифт:
— В Малайзия зайци няма, приятелю — обади се Питър Марлоу.
— Измисли тогава някое друго животно, но да е горе-долу толкова голямо.
— Ами може да кажем, че е от катерица — предложи Питър Марлоу след известен размисъл. — Или не, сетих се! — рече той със светнало лице. — Точно така, ще кажем, че е от сърна.
— Глупости, сърната е много по-голяма — обади се Макс, който все още стискаше гърчещото се одеяло. — Навремето убих една в Алигените…
— Нямам предвид обикновените сърни. Става дума за Rusa ticus. Те са съвсем дребни, на височина
— Страшен си, приятелче! — доволно потри ръце Царя и се огледа победоносно. — Значи ще казваме, че продаваме бут от сърна-мишка. И това ще си бъде самата истина.
Всички се засмяха.
— Добре де, позабавлявахме се! Хайде сега да го убием и да вземем бутовете — не се стърпя Макс. — Всеки момент ще се измъкне, гадината му с гадина. А може и да ме ухапе!
— Единия плъх вече го имаме — продължи Царя, без да му обръща внимание. — Остава само да разберем мъжки ли е или женски. После намираме един от другия пол, слагаме ги заедно и готово, бизнесът потръгва.
— Какъв бизнес? — не разбра Текс.
— С месо, естествено — отвърна Царя и гордо огледа мъжете около себе си. — Днес, приятели, ние влизаме в скотовъдния бизнес — отваряме ферма за плъхове. С мангизите ще си купуваме пилета, а глупаците, нека нагъват Rusa ticus. Ако си държите езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.
В бараката се възцари пълна тишина. После Текс плахо се обади:
— А къде ще сложим плъховете?
— В противовъздушното скривалище, естествено.
— Ами ако има бомбардировка? Скривалището може да ни потрябва.
— Ще заградим един ъгъл, колкото за тях. — Очите на Царя светеха: — Помислете си само, петдесетина такива гадинки за продан всяка седмица! Ами че това е златна мина. Нали ги знаете, плодят се като луди…
— На колко време точно? — попита Милър, почесвайки се разсеяно.
— Не знам. Някой знае ли? — Царя почака малко, но всички поклатиха глава. — Добре де, няма ли откъде да научим нещо за плъховете?
— Сетих се! — обади се Питър Марлоу — Ще отидем на занятията на Вексли.
— Къде?
— На занятията на Вексли. Той нали преподава ботаника, зоология и такива неща. Ще го питаме него.
Всички се спогледаха, после изведнъж избухнаха в радостни възгласи. Макс едва не изпусна беснеещото одеяло и на мига го засипа дъжд от викове: „Пази златото, левак такъв!“ — „Стискай здраво, за бога!“ — „Внимавай, Макс!“
— Не се тревожете, държа го! — успокои Макс духовете и се обърна към Питър Марлоу: — Абе офицер си, ама те бива. Значи тръгваме на училище.
— Не си познал. Ти оставаш тук — отсече Царя. — Имаш работа да вършиш.
— Каква работа?
— Ами да хванеш още един плъх. За чифтосването. Сведенията ще доставим аз и Питър. Хайде на работа!
Текс и Байрън Джоунс се заеха да подготвят скривалището. То бе точно под бараката, дълбоко един и осемдесет, широко един
— Идеално е! — зарадва се Текс. — Има място за хиляди от тия гадини.
Само за няколко минути пригодиха удобна врата. Текс отиде да открадне телена мрежа, а Байрън Джоунс тръгна ухилен да търси дървен материал. Спомни си, че е виждал няколко хубави дъски, които уж бяха на едни англичани, но те не ги пазеха много-много, и докато Текс се върне, рамката вече бе готова. С пирони се снабди от покрива на бараката, а чук си имаха взет „на заем“ от един разсеян механик в гаража още преди месеци, заедно с няколко гаечни ключа, отверки и куп други полезни неща.
Щом сложиха вратата, Текс повика Царя.
— Добре — каза той, като я огледа. — Много добре.
— Да си кажа право, изобщо не разбирам как действате толкова бързо! — учуди се Питър Марлоу.
— Ами щом имаш да правиш нещо, хващаш се и го правиш. Друг начин няма.
Царя прати Текс да извика Макс.
Макс пропълзя при тях под бараката и предпазливо пусна плъха в ограденото място. Щом стъпи на земята, той бясно се хвърли да търси изход, дръпна се в един ъгъл и злобно засъска насреща им.
— Бива си го юначагата! — ухили се Царя.
— Ей, знаете ли, трябва да го кръстим някак — сети се Текс.
— Няма нищо по-просто — ще го наречем Адам.
— Ами ако е женски?
— Тогава ще е Ева — отсече Царя и се измъкна изпод бараката. — Хайде, Питър, давай да тръгваме.
Докато открият мястото, часът на майора от авиацията Вексли вече бе започнал.
— Какво има? — изненада се той, като забеляза, че Царя и един офицер стоят на пек пред бараката и го наблюдават.
— Ами точно си мислим — смутено започна Питър Марлоу — дали… не може да… да се присъединим към класа ви. Ако, разбира се, не прекъсваме работата — добави бързо той.
— Искате да се присъедините към класа, така ли? — не повярва на ушите си Вексли.
Той бе невзрачен, едноок човечец с лице като опънат пергамент, цялото нашарено с петна и белези от пламъците, в които бе изгорял последният му бомбардировач. Часовете му посещаваха само четирима души, все идиоти, които въобще не се интересуваха от биология. Вексли съзнаваше, че продължава занятията просто от нерешителност — по-лесно беше да се прави, че всичко е наред, отколкото да се откаже. Отначало се бе въодушевил истински от работата, но напоследък го тласкаше единствено инерцията. Знаеше, че ако прекрати занятията, няма да има за какво да живее.
Преди време бяха създали цял университет в лагера — Университета Чанги. Имаше и редовни занятия — всичко по заповед на командването. „Така е по-добре за войската — бяха казали генералите. — Нека се занимават с нещо. Накарайте ги да се самоусъвършенстват. Намерете им работа, дори насила, ако трябва, тогава ще ви е мирна главата!“ В университета се четяха лекции по какво ли не — чужди езици, изкуствознание, инженерство… Сред хилядите пленници в първите месеци имаше поне по един специалист от всяка област.