Цар Плъх
Шрифт:
Най-накрая го отведоха в къщата на старейшината. Безмълвните мъже го последваха по стълбите, но не влязоха вътре. Седнаха пред вратата и зачакаха.
Старейшината бе много възрастен човек, кафяв и сбръчкан като орех. И недружелюбен. Домът му, като всички явански къщи, се състоеше от една-единствена стая, разделена със сламени прегради на малки помещения. Точно по средата на стаята за ядене, разговори и размисъл стоеше порцеланова тоалетна чиния със седалка и капак. Канализация нямаше и чинията заемаше най-почетно място върху тъкан килим. Пред нея, на други килим, седеше старейшината. Очите му пронизваха.
— Какво искаш,
— Малко вода и храна, сър и ако може, да остана тук, докато се съвзема.
— Сега ме наричаш „сър“, а допреди три дни ти и другите бели ни викахте „туземци“ и не ни зачитахте за хора.
— Никога не съм ви наричал така. Аз бях тук, за да защитавам страната ви от японците.
— Те ни освободиха от натрапниците холандци! И скоро ще освободят целия Далечен изток от белите империалисти!
— Може би. Но мисля, че ще проклинате деня, в който са дошли тук!
— Махай се от моето село! Отивай при другите империалисти! Махай се, преди да съм извикал самите японци!
— Писано е: „Ако в дома ти дойде странник и потърси гостоприемство, посрещни го по достойнство, за да намериш благоволение в очите на Аллах.“ Старейшината го бе изгледал смаяно. В сгъстяващия се здрач кожата му имаше тъмно орехов цвят. Носеше къс елек, шарен саронг и парче плат за украса на главата.
— Какво знаеш за Корана и словото на пророка?
— Да бъде вечно името му! — отвърна Питър Марлоу. — Коранът е преведен на английски. Много хора за дълги години са извършили това свято дело.
Той се бореше за живота си. Знаеше, че ако остане в селцето, може би ще успее да намери лодка и да стигне до Австралия. Никога не беше управлявал лодка, но си струваше да опита. Пленничеството означаваше сигурна смърт.
— Правоверен ли си? — попита изуменият старец. Питър Марлоу се поколеба какво да отговори. Лесно можеше да се престори, че е мохамеданин. Част от обучението му включваше запознаване със свещената книга на исляма. Офицерите на негово величество често пъти служат в най-далечни земи и затова потомствените военни получават образование в много области на знанието. Сигурен бе, че ако отговори утвърдително, ще бъде спасен, защото Ява е земя на Мохамед.
— Не, не съм мюсюлманин — каза той. Силите му бяха на изчерпване. — По-точно — не зная какъв съм. Учили са ме да вярвам в бога. Баща ми все ни повтаряше, на мен и на сестрите ми, че бог има много имена. Дори християните казват, че съществува Света троица, че са различни образите господни. Без значение е как наричаме бога — Исус или Аллах, Буда, Йехова или просто Ти, защото, ако е бог, той знае, че ние сме смъртни и не можем да прозрем истината. Вярвам, че Мохамед е свят човек, пророк на бога. Мисля, че Исус също е бил свят, защото и сам Мохамед го нарича в Корана „най-невинния от пророците“. Дали Мохамед е последният пророк, не знам. Ние, човеците, не можем да бъдем сигурни за каквото и да било, свързано с бога. И все пак не вярвам, че господ е старец с дълга бяла брада, седнал на златен трон високо горе в небето. Не вярвам, както Мохамед обещава, че правоверните ще отидат в рая, където ще почиват на копринени дивани, ще пият вино и ще имат множество красиви слугини или че раят е градина, изобилстваща от зеленина, бистри потоци и плодни дръвчета. Не вярвам, че ангелите имат на гърба си крила.
Нощта заля селото. Някъде изплака бебе, но майчина милувка го
— Един ден ще знам със сигурност как да нарека бога. Денят, в който умра. — Тишината бе смазваща. — Мисля си: колко ще е тъжно, ако открия, че няма бог.
Старейшината му даде знак да седне.
— Можеш да останеш. Но при някои условия. Ще се закълнеш, че ще спазваш нашите закони и ще бъдеш един от нас. Ще работиш на полето и в селото като всеки мъж. Не повече и не по-малко. Ще научиш езика ни и ще говориш само на него, ще носиш нашето облекло и ще си потъмниш кожата. Ръстът ти и цветът на очите ти отдалеч ще крещят, че си чужденец, но може би цветът, дрехата и езикът ще те опазят за известно време. Може би все някак ще минеш за яванец, макар и само наполовина. Няма да докосваш нашите жени без позволение. И ще ми се подчиняваш безпрекословно.
— Съгласен съм.
— И още нещо. Опасно е да се укрива враг от японците. Искам да знаеш, че ако се наложи да избирам между теб и своите хора, ще защитя селото.
— Разбирам. Благодаря ви, сър.
— Закълни се в твоя бог — лека усмивка пробягна по лицето на стареца, — закълни се в бога, че си съгласен и ще спазваш тези условия.
— Кълна се в бога, че съм съгласен и ще ги спазвам. И докато съм тук, няма да направя нищо, което да ви навреди.
— Ти ни вредиш със самото си присъствие, синко. Дадоха му да яде и пие, а после Старейшината каза:
— Отсега нататък, от тая минута, английски няма да говориш. Само на малайски. Това е единственият начин да го научиш бързо.
— Добре. Но може ли първо да попитам нещо?
— Да.
— Защо стои тук тая тоалетна чиния? Не виждам да е свързана към някакви тръби.
— Защото ми е приятно да гледам лицата на гостите си и да долавям как си мислят: „Ама че глупава украса имат в тая къща!“ И старецът се заля от смях. И се смя, докато по бузите му потекоха сълзи. Всички в къщата избухнаха в смях, а жените му взеха да го успокояват и да го тупат по гърба, но скоро те също се заразиха от смеха му, а след тях и Питър Марлоу.
Питър Марлоу се усмихна при спомена за тази случка. „Невероятен човек беше туан Абу! Но днес няма да мисля повече за моето село, нито за приятелите си от селото, нито за Няй, дъщерята на селото, която ми позволиха да направя своя жена. Ще мисля за радиото и как да намеря кондензатора, ще се съсредоточа за онова, което ми предстои довечера.“ Отпусна сплетените си крака и търпеливо изчака кръвта отново да тръгне по жилите му. Лекият бриз все още бе напоен със сладък бензинов дъх. Понесени от същия бриз, до слуха му долитаха гласове, извисени в химн. Идваха откъм открития театър, който сега бе превърнат в англиканска църква. Миналата седмица бе католическа, по-предишната — адвентистка, а още по-предишната — някаква друга. В Чанги имаше голяма верска търпимост.
Грубите пейки сигурно бяха претъпкани с мъже. Едни отиваха там, защото вярваха, други — защото нямаха вяра. Някои отиваха просто за да правят нещо, други — защото нямаха какво да правят. Днес литургията отслужваше отец Дринкуотър. Гласът му бе мелодичен и дълбок, преливащ от искреност. В неговите уста словото на Библията сякаш оживяваше и носеше надежда, караше те да забравяш, че Чанги те обгръща отвсякъде, че стомахът ти е празен.
„Долен лицемер!“ — с презрение си помисли Питър Марлоу, припомнил си отново деня, в който Дейв Дейвън бе прошепнал: