Цар Плъх
Шрифт:
— Разбира се. Шегувам се. — Царя погледна часовника си. — Бавно върви времето, като чакаш.
— Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем от тоя скапан лагер.
— А, няма да чакаме дълго. Пък и дълго да е, какво ни пука. Ние нашата я опекохме. Това е важното. — Царя погледна пак часовника си. — Дай да се местим вече.
— Какво?
— Да тръгваме.
— Аа! — Питър Марлоу стана и рече засмян: — Впрягай, Макдъф?
— А?
— Така се казва. Все едно „да се местим“.
Щастливи, че отново са приятели, те поеха през
Не беше трудно да прекосят пътя. Сега, след като излязоха от района на подвижния патрул, двамата свиха по една пряка пътека и се озоваха на четвърт миля от оградата. Царя водеше, спокоен и уверен. Единствено облаците светулки и комари правеха придвижването им неприятно.
— Уф, ужасни насекоми.
— Да, бе. Ако можех, всичките щях да ги очистя — отвърна шепнешком Питър Марлоу.
Изведнъж зърнаха насочения към тях щик и се заковаха на място. Японецът седеше, облегнат на едно дърво. Очите му бяха вперени в тях, а лицето му бе разтегнато в страховита усмивка. Пушката стоеше опряна на коленете му.
И двамата си помислиха едно и също. „О, боже! Утръм Роуд! Отидох си. Трябва да го убия!“ Царя реагира пръв. Той се хвърли върху часовоя, сграбчи пушката и се претърколи настрани, после бързо се изправи, готов да стовари приклада върху главата му. Питър Марлоу посегна да впие пръсти в гърлото на часовия. Но изведнъж някакво шесто чувство се задействува в него, протегнатите му ръце се плъзнаха покрай японеца и той се блъсна в дървото.
— Не го докосвай! — извика Питър Марлоу, скочи на крака, сграбчи Царя и го дръпна настрана.
Часовият не помръдна. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му.
— Какво става, по дяволите? — втрещено попита Царя, без да сваля вдигнатата пушка.
— Изчезвай! Бързо изчезвай! — Питър Марлоу измъкна пушката от ръцете му и я хвърли до мъртвия японец. Едва сега Царя забеляза змията.
— Господи! — възкликна той с хриптящ глас и се наведе да погледне по-отблизо. Питър Марлоу го блъсна обезумял.
— Изчезвай! Тичай, за бога!
Той си плю на петите и хукна през дърветата, като кършеше храстите по пътя си. Царя се втурна след него и двамата спряха чак когато стигнаха една полянка.
— Да не си откачил? — попита намръщено Царя, като едва си поемаше дъх. — Заради една нищо и никаква змия!
— Това беше летяща змия — с усилие произнесе Питър Марлоу. — Те живеят по дърветата. Ухапе ли те, моментална смърт, момчето ми. Изкачват се на дървото, после променят формата на тялото си — стават почти плоски — и падат като по спирала точно върху жертвата си. Видях една в скута му и една под него. Със сигурност е имало и още, защото те винаги живеят на гнезда.
— Господи!
— Всъщност трябва да сме им благодарни на тия гадини. — Питър Марлоу се опита да успокои дишането си. — Оня японец беше още топъл. Да е умрял най-много преди няколко минути. Ако змиите не го бяха ухапали, щеше да ни спипа. И добре, че се скарахме, та се позабавихме малко. Отървахме тоя път кожите, на косъм ги отървахме.
— Дано
Двамата скоро наближиха оградата, легнаха сред храсталака и зачакаха. Все още не можеха да прибягат оттатък, тъй като имаше твърде много хора. По всяко време на нощта нагоре-надолу из лагера сновяха сомнамбули — мъжете, за които нямаше сън.
Приятно бе да си почиват така. Коленете и на двамата трепереха и те бяха благодарни, че все още са живи.
„Боже мой, каква нощ! — мислеше си Царя. — Ако не беше Пит, сега да съм опънал петалата. Като замахвах с пушката, точно се канех да му стъпя в скута на оня японец. Кракът ми беше на една педя само. Змии. Мразя змиите. Мръсни гадини!“ И уважението му към Питър Марлоу растеше.
— За втори път ми спасяваш живота — прошепна той.
— Ти пръв стигна до пушката. Ако оня не беше мъртъв, ти щеше да го убиеш. Аз се забавих.
— Ами, просто бях отпред. — Царя млъкна, после се ухили. — Ей, Питър, ние с тебе сме страхотна комбина. С твоята наблюдателност и с моя акъл добре ще се оправим.
Питър Марлоу избухна в смях. Опита да се овладее, но не успя и се претърколи на земята. Сподавеният му смях и сълзите, потекли по лицето му, заразиха Царя и той също взе да се превива от смях. Накрая Питър Марлоу промълви:
— Престани най-сетне.
— Ти пръв започна.
— Не бях аз.
— Ти беше. Нали ти… ти каза… ти каза… — Но не можа да продължи. Изтри сълзите си. — Видя ли го оня японец? Седеше копелето като маймуна и…
— Я погледни! — Смехът им се изпари на мига.
От другата страна на бодливата тел обикаляше Грей. Видяха го да спира пред американската барака. Видяха как се стопи в сянката, после се загледа през оградата, почти право в тяхната посока.
— Мислиш ли, че знае? — прошепна Питър Марлоу.
— Нямам представа. Но едно поне е ясно — не можем да рискуваме да влезем точно сега. Ще чакаме.
И те зачакаха. Небето започна да просветлява. Грей стоеше в сянката и наблюдаваше американската барака, после плъзна поглед наоколо. Царя знаеше, че от мястото на Грей се вижда леглото му. Значи виждаше и че е празно. Но завивките бяха отметнати и той спокойно можеше да е с другите ранобудници някъде из лагера. Никъде не е казано, че непременно трябва да си лежиш в бараката. „Хайде, Грей, махай се, по дяволите!“
— Скоро ще трябва де се промъкнем някак — рече Царя. — Става прекалено светло.
— Защо да не опитаме другаде?
— Той вижда цялата ограда, чак до ъгъла.
— Да не би да е надушил нещо? Може някой да ни е издал?
— Може. А може и да е просто случайност. — Царя нервно хапеше устни.
— Дай да отидем към тоалетните.
— Там е най-опасно.
Отново зачакаха. След малко видяха, че Грей поглежда още веднъж през оградата към тях и се отдалечава. Проследиха го с очи, докато се скри зад стената на затвора.