Цар Плъх
Шрифт:
— Каква работа?
Царя измъкна няколко накъсани одеяла.
— Трябва да запушим вратата.
— Какво? — не повярва на ушите си Ларкин.
— Ами да. Започне ли да ври това тука, ще ни създаде големи неприятности — обясни Царя. — Представете си само като го подушат приятелчетата отвън. Направо ще ни разкъсат. Единствено тук можем да сготвим яхнията тайно. Ако запушим добре вратата, миризмата ще излиза главно през прозореца. Във всеки случай навън не можем да готвим.
— Ларкин е прав — тържествено заяви Мак, —
— Благодаря, Мак. Давайте сега да действаме.
Гостите взеха парчетата одеяло, напъхаха ги в пролуките на вратата и закриха шпионката. Като свършиха, Царя провери резултата.
— Добре — рече той. — А какво ще правим с прозореца? Всички вдигнаха очи към малкия къс зарешетено небе и Бръф предложи:
— Оставете го отворен, докато яденето заври. После ще затулим и него. Усетим ли, че не можем да траем повече, ще отворим за малко. — Той се огледа. — Ще пускаме ароматът да излиза от време на време като индианските димни сигнали.
— Има ли вятър навънка?
— Не обърнах внимание. Някой да е забелязал дали духа?
— Питър, я ме повдигни, момчето ми — рече Мак. Той бе най-дребният от присъствуващите и Питър Марлоу го качи на раменете си. Мак надникна през решетката, наплюнчи пръста си и провря ръка навън.
— Побързай, Мак! Не си от пух! — подкани го Питър.
— Пробвам за вятър, глупако!
Той отново наплюнчи пръста си и го подаде навън. Имаше толкова съсредоточен и глупав вид, че Питър Марлоу започна да се смее, после към него се присъедини и Ларкин. Двамата се запревиваха и Мак падна от раменете му, удари си крака о бетонното легло и взе да ругае яростно:
— Виж какво ми направи крака, проклетнико! — Ожуленото бе съвсем малко, но течеше струйка кръв. — Едва не си смъкнах цялата кожа, да те вземат дяволите!
— Погледни, Питър — прихна Ларкин и се хвана за корема. — Мак имал кръв. Винаги съм мислил, че в жилите му тече каучук.
— Вървете по дяволите и двамата! Mahlu! — изруга несдържано Мак, после и на него му стана смешно, скочи, хвана Питър Марлоу и Ларкин под ръка и запя:
Тук край розовия храст, весел танц почни със нас…Питър Марлоу хвана Бръф, Бръф сграбчи Текс и подлудени от песента, те се завъртяха около тенджерата и Царя, който седеше с кръстосани крака на леглото.
Мак се пусна.
— Аве, Цезар. Тези, които ще ядат, те поздравяват! Всички в хор повториха поздрава и се строполиха на пода.
— Я не ми лежи на ръката, да те вземат дяволите!
— Бръф ще ме изкормиш с тоя крак, глупако — изруга Ларкин.
— Извинявай, Грант. Ох, боже, не съм се смял така от години!
— Ей, Раджа — обади се Питър Марлоу, — трябва всички да я разбъркаме
— Моля, заповядайте — отвърна Царя. Драго му беше да ги гледа така развеселени.
Те тържествено се подредиха един зад друг и Питър Марлоу разбърка яхнията, която вече завираше. Мак взе лъжицата, разбърка веднъж яденето и отправи една нецензурна благословия. За да не остане назад, Ларкин се изправи до тенджерата и занарежда: „Ври, ври, ври, бълбукай…“
— Ти да не си мръднал? — викна Бръф. — Как може да цитираш „Макбет“!
— Защо, какво от това?
— Носи нещастие. Все едно да счупиш огледало.
— Така ли?
— Разбира се!
— Никога не съм знаел! — намръщи се Ларкин.
— Както и да е, ти и без това го сбърка — успокои го Бръф. — То е:
Плам пламти! Котел бълбукай! Адска смес, мехури пукай!— Да имаш да вземаш. Аз Шекспир го знам.
— Хващаш ли се на бас? На порция ориз?
— Внимавай, полковник — намеси се Мак с подозрение, защото добре познаваше страстта на Ларкин да се обзалага. — Никой не се хваща на бас току-тъй.
— Няма начин да не спечеля, Мак — отвърна Ларкин, но увереността на американеца никак не му харесваше. — Защо пък си толкова сигурен?
— Първо кажи приемаш ли, или не? — настоя Бръф. Ларкин размисли за миг. Обичаше да се обзалага, но порция ориз все пак бе твърде много.
— Не. На карти я залагам, но да пукна, ако я рискувам за Шекспир.
— Жалко — каза Бръф. — Добре щеше да ми дойде още една порция. „Макбет“, четвърто действие, първа картина, десети стих.
— Откъде пък го знаеш и с цифрите, по дяволите?
— Е, какво толкова — отвърна Бръф. — Следвах литература в Колумбийския университет, специалност журналистика и драматургия. Като излезем оттук, ще стана писател.
Мак се наведе и надникна в тенджерата.
— Завиждам ти, момчето ми. Направо е страхотно да си писател. Надали има нещо по-важно на света. Ако те бива, разбира се.
— Глупости, Мак — обади се Питър Марлоу. — Има хиляди други по-важни неща.
— Това само показва колко малко знаеш за живота.
— Бизнесът е много по-важен — намеси се Царя. — Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?
— Да вървят по дяволите и бизнесът, и икономиката — обади се Бръф. — Това са преходни неща. Мак е съвсем прав.
— Добре де, Мак, защо е толкова важно да си писател? — попита Питър Марлоу.
— Ами, момчето ми, първо, това е нещо, което винаги съм искал да правя, а не мога. Много пъти опитвах, но никога не успях да изкарам нещо докрай. Това е най-трудното — да го изкараш докрай. Но най-важното е, че писателите са единствените, които могат да направят нещо за тоя свят. Един бизнесмен не може…