Цар Плъх
Шрифт:
— Глупости — обади се Царя, — ами Рокфелер? А Морган, Форд, Дюпон? И всички останали? Нали с техни дарения се поддържат сума ти институти, библиотеки, болници, че и изкуството. Без техните мангизи…
— Ами тия мангизи са спечелени за сметка на другите. — отсече Бръф.
— Голяма работа, че ще върнат някое милионче на тези, които са им ги изработили. Тия кръвопийци…
— Ти май си демократ? — разпали се Царя.
— Естествено. Я виж Рузвелт… Виж какво направи за страната! Измъкна я от блатото, докато ония проклети републиканци…
— Това са глупости и ти много
— Да ти умра на икономическия цикъл. Републиканците…
— Ей, момчета — кротко се обади Ларкин, — хайде да оставим политиката за след яденето, а?
— Може — мрачно се съгласи Бръф. — Но тоя тука май е паднал от небето.
— Кажи, Мак, защо е толкова важно? Пак не разбирам.
— Виж сега, писателят може да изрази на хартия една мисъл или някакво мнение и ако е добър, може да повлияе на хората дори хартията да е за клозет. В днешно време само той е способен да направи такова нещо — да промени света. Един бизнесмен не може — ако няма голяма пара. И един политик не може — ако няма голям пост или власт, фермерът, и той не може, естествено. Счетоводителят, и той, нали, Ларкин?
— Къде ти!
— Само че ти говориш за пропаганда — каза Бръф. — Аз не искам да пиша пропаганда.
— А за киното ли, Дон? — попита Царя.
— Още не са купили нищо мое. Човек, докато не продаде поне един разказ, не е писател. Но киното е адски важно. Киното е най-важното пропагандно средство на всички времена — каза той и като видя, че Царя се готви да нападне, добави: — Дявол да го вземе, какво лошо има в това, че съм демократ.
— Бъдещето е на телевизията — каза Питър Марлоу, без да откъсва поглед от струйката пара, танцуваща над яхнията. — Веднъж гледах предаване на Александра Палас в Лондон. Беърд предава по една програма седмично.
— Чувал съм за телевизията — рече Бръф, — но никога не съм гледал.
— И аз не съм — кимна Царя, — но от това може да стане страхотен бизнес.
— Може, ама не и в Щатите — изсумтя Бръф. — Помисли си само какви са разстоянията! Е, за по-малките страни, като Англия например, сигурно става, но не и за държава като Щатите.
— Какво искаш да кажеш? — настръхна Питър Марлоу.
— Ами това, че ако не бяхме ние, войната никога нямаше да свърши. Така де — нашите пари, нашите оръжия, нашата помощ…
— Слушай човече, та ние се оправяхме прекрасно и сами, докато вие се сетихте да си размърдате смотаните задници. Тая война е толкова ваша, колкото и наша.
Питър Марлоу хвърли гневен поглед към Бръф и той му отвърна със същото.
— Глупости! То защо ли не ви оставим, европейците, да се изпотрепете едни други, както сте се трепали толкова пъти досега. Добре, че ви измъкнахме преди…
И след миг вече всички се караха и ругаеха и никой не слушаше другите, а имаше собствено твърдо мнение и всеки бе прав. Царя ядосано размахваше юмрук пред Бръф, който не оставаше назад, а Питър Марлоу крещеше на Мак, когато внезапно някой взе да блъска по вратата.
Мигом настъпи тишина.
— Какво сте се разкрещели там? — чу се глас.
— Ти ли си, Грифитс?
— Ами кой друг? Да не мислиш,
— Не. Извинявай.
— Я се укротете малко!
— Кой е тоя? — попита Мак.
— Грифитс. Килията е негова.
— Какво?
— Ами да. Наех я за пет часа. Три долара на час. Даром никой нищо не дава.
— Наел си килията? — повтори смаян Ларкин.
— Именно. Той Грифитс си го бива — обясни Царя. — Тук наоколо има хиляди хора, нали така? А мир и спокойствие няма, нали? Е, та той дава килията под наем на всеки, който иска да се усамоти. Вярно, че тоя коптор едва ли е идеално място за усамотение, но Грифитс върти стабилна търговийка.
— Главата си залагам, че не го е измислил той — рече Бръф.
— Е, не мога да лъжа — усмихна се Царя. — Трябва да си призная, че хрумването беше мое. Но Грифитс си докарва доста пара — той и групата му преживяват от добре по-добре.
— А ти колко получаваш?
— Десет процента.
— Ако са само десет процента, справедливо е — отсъди Бръф.
— Десет са — каза Царя. Никога не би излъгал Бръф, макар че на него въобще не му влизаше в работата колко изкарва.
Бръф се пресегна и разбърка яденето.
— Ей, момчета, завря.
Всички се струпаха около тенджерата. Вярно, яхнията наистина вреше.
— Я по-добре да оправим прозореца. Ей, сега ще се разнесе оня ми ти аромат…
Сложиха едно одеяло пред зарешетения отвор и скоро килията се изпълни с ухание. Макс, Ларкин и Текс седнаха и се облегнаха на стената, приковали поглед в тенджерата. Питър Марлоу се настани от другата страна на леглото и тъй като бе най-близо до котлона, от време на време разбъркваше яденето.
Сосът тихо къкреше, малките зрънца изплуваха като новолуния на повърхността, после потъваха обратно в дълбините на тенджерата. Облак пара разнесе благоухание на истинско месо. Царя се наведе и пусна шепа местни подправки: куркума, карамфил, чесън — и ароматът стана още по-богат.
След още десет минути Царя пусна в тенджерата и зелена папая.
— Страшна е! — каза той. — Ако някой измисли как да суши папаята, цяло състояние може да натрупа. Такъв божествен вкус дава на месото!
— Малайците използват този плод открай време — отвърна Мак, но никой не го слушаше, а всъщност и той самият не се слушаше, защото наситеният, сладък дъх ги обгръщаше отвсякъде.
По гърдите, по брадичките, по краката и ръцете им се стичаше пот. Но те не усещаха нито потта, нито задухата. Разбираха, само че не сънуват, че тук, пред очите им се готви месо, и скоро, много скоро ги чака угощение.
— Откъде го намери? — попита Марлоу, без да се интересува в действителност. Просто трябваше да каже нещо, да разкъса тягостната тишина.
— Това е кучето на Хокинс — отвърна Царя, а в главата му се въртеше една единствена мисъл: „О, боже, колко хубаво мирише! Божествено мирише!“
— Кучето на Хокинс ли?
— Искаш да кажеш Роувър?
— Неговото куче!
— Аз мислех, че е прасенце!
— Кучето на Хокинс?
— Боже господи!
— Искаш да кажеш, че това в тенджерата е Роувър? — смаян попита Питър Марлоу.