Цар Плъх
Шрифт:
Най-сетне Царя сложи чинията настрана и въздъхна:
— Пустото му куче!
— Превъзходно беше! — обади се Ларкин.
— Ненадминато — присъедини се Питър Марлоу. — Направо бях забравил какво значи да дъвчеш. Челюстите ме болят.
Мак внимателно отгреба и последното зрънце и се оригна. Прекрасно бе да се оригнеш.
— Да ви кажа, момчета, доста съм си хапвал навремето — ростбиф в „Симпсънс“ на Пикадили ли не щеш, райстафел в „Отел дез енд“ на Ява, но никоя манджа не може да
— И на мен така ми се струва — обади се Ларкин и се нагласи още по-удобно. — Дори и в най-добрите ресторанти на Сидни… Е, вярно пържолите са си пържоли, но нищо не ми се е услаждало толкоз.
Царя се оригна и ги почерпи с цигари. После отвори бутилката саке и отпи голяма глътка. Напитката бе парлива и силна, но затова пък отми тежкия вкус на месо в устата му.
— Вземи — подаде той сакето на Питър Марлоу. Пийнаха, попушиха.
— Ей, Текс, какво ще кажеш за по едно кафе — прозя се Царя.
— Не е зле да почакаме малко, преди да отворим вратата обади се Бръф, но му бе абсолютно все едно дали ще я отворят, или не стига да не го закачат. — Чувствам се разкошно!
— Така се натъпках, че направо ще се пръсна — рече Марлоу. — Несъмнено това беше най-прекрасната…
— По дяволите, Питър, всички току-що го казахме. — всички го знаем.
— Е, да, но просто не мога да се сдържа.
— Как успя да докопаш кучето? — попита Бръф и с мъка потисна една прозявка.
— Макс ми разправи историята с кокошката. Изпратих Дайно да говори с Хокинс и оня да му го даде. Курт го заколи. На мен се паднаха задните бутове.
— Хокинс пък как го е дал на Дайно? — попита Питър Марлоу.
— Дайно е ветеринарен доктор.
— А, ясно.
— Глупости! — обади се Бръф. — Той е от търговския флот.
— Е, днес беше ветеринарен доктор — сви рамене Царя. — Стига сте ми портили удоволствието.
— Направо ми вземаш ума. Свалям ти шапка.
— Благодаря, Дон.
— А как го… Курт как го уби? — попита Бръф.
— Не съм питал.
— Правилно, момчето ми — намеси се Мак. — Хайде вече да не говорим за това, а?
— Умно предложение.
Питър Марлоу стана и се протегна. Сетне попита:
— Ами какво ще правим с костите?
— Ще ги измъкнем на излизане.
— Дали да не поиграем един покер? — подметна Ларкин.
— Умно предложение съгласи се на секундата Царя — Текс, ти се захващай с кафето. Питър, ти разчисти, Грант, отвори малко вратата. Ти, Дон, можеш да събереш съдовете.
Бръф тежко се изправи.
— А ти какво ще правиш, по дяволите?
— Аз ли? — Царя вдигна вежди. — Аз ще си седя.
Всички го изгледаха. После Бръф каза:
— Ще взема да те направя един офицер, та да мога да ти разбия мутрата след
— Ще ти го върна тъпкано — отвърна Царя, — така че няма какво да си точиш зъбите.
Бръф изгледа останалите, сетне пак се обърна към Царя.
— Май че си прав. Като нищо ще се докарам до военен съд. — Той се изсмя. — Но няма закон, който да ми забрани да ти обера паричките. — Той измъкна една пет доларова банкнота и посочи с глава колодата в ръцете на Царя. — По-голямо печели!
Царя разпери картите.
— Тегли!
Бръф с тържествуващ вид показа дамата. Царя огледа колодата, после измъкна една карта — вале. Бръф се ухили.
— Удвоявам.
— Дон, откажи се, докато печелиш — кротко го посъветва Царя, измъкна втора карта и я обърна — асо. — Винаги мога да ти извадя още едно асо, картите са мои!
— Защо тогава не го стори веднага, дявол те взел? — попита Бръф.
— Е, сър капитане — весело каза Царя, — би било неучтиво да ти взема парите. Най-сетне ти си нашият храбър командир.
— Върви по дяволите! — изруга Бръф и се зае да вдига чиниите и канчетата. — „Не можеш ли да победиш някого, стани му съюзник“, така знам аз.
Същата нощ, когато почти целият лагер вече бе потънал в сън, Питър Марлоу все още лежеше буден и не искаше да заспива. Стана от кревата, промъкна се през лабиринта от мрежи и излезе навън. Бръф също не спеше.
— Ей, Питър — тихо го повика той. — Ела седни тука. И ти ли не можеш да спиш?
— Просто не искам, толкова ми е хубаво.
Мракът около тях бе като кадифе.
— Чудна нощ.
— Да.
— Женен ли си?
— Не — отвърна Питър Марлоу.
— Имаш късмет. Сигурен съм, че нямаше да ми е чак толкова тежко, ако не бях женен. — Бръф замълча. — Полудявам, като се замисля за нея. И дали още е там? И ако е там, какво прави? Какво прави точно сега?
— Нищо — почти несъзнателно отвърна Питър Марлоу, а Няй отново оживя в мислите му. — Не се тревожи.
Все едно да кажеш „не дишай“!
— Не, не бих я обвинил, нито нея, нето коя да е друга. Толкова дълго време ме няма. Толкова дълго. Не мога да я обвинявам.
С разтреперана ръка Бръф сви цигара от щипка изсушен чай и един от фасовете на Царя. Запали, дръпна дълбоко, после я подаде на Питър Марлоу.
— Благодаря, Дон.
Дръпна веднъж и му я върна. Двамата довършиха цигарата в мълчание, разкъсвани от копнежи. После Бръф се надигна.
— Време е да си лягам вече. Лека нощ.
— Лека нощ, Дон.
Питър Марлоу отново се загледа в нощния пейзаж и мислите му жадно отплуваха пак към Няй. Знаеше, че също като Бръф му оставаше да направи само едно, или никога нямаше да заспи.