Цар Плъх
Шрифт:
Шестнадесета глава
Дойде денят на победата над Германия и пленниците в Чанги ликуваха. Но за тях 9 май бе просто още един от низа еднакви дни, който по никакъв начин не промени живота им. Храната бе същата, небето — същото, горещината — същата, болестите — същите, мухите — същите, гнетът — същият. Грей все така дебнеше и чакаше. Доносникът го беше уведомил, че диамантът скоро ще смени собственика си. Съвсем скоро. Не по-малко напрегнато чакаха Питър Марлоу и Царя. Оставаха още само четири дни.
После
Под бараката вече имаше седемдесет клетки. Четиринадесет от тях бяха заети. Скоро щяха да се запълнят още дванадесет. Проблемът за имената беше разрешен по възможно най-простия начин: мъжките получаваха четни номера, женските — нечетни.
— Слушайте какво — каза Царя, — трябва да се приготвят още клетки.
Бяха се събрали в бараката на общо заседание. Вечерта бе прохладна и приятна. Облаци докосваха тъничкия сърп на луната.
— Ударихме на камък — обади се Текс. — Отникъде вече не можем измъкна телена мрежа. Ще трябва май да молим австралийците за помощ.
— Ами — бавно произнесе Макс, — та после направо да оставим всичко в ръцете им.
— Напоследък бойните действия в бараката на американците изцяло се пренесоха около живото злато, което енергично бликаше под тях. Четирима души вече бяха разширили изкопите под бараката в лабиринт от галерии. Сега място за клетки имаше предостатъчно, но нямаше телена мрежа. А трябваше да се достави на всяка цена, защото се задаваше пак ден Р, а скоро след това още един и после още един.
— Ако намерим десетина души, на които да се доверим, може да им дадем по една двойка и те да си направят собствено стопанство — предложи Питър Марлоу. — А ние да останем само развъдно стопанство.
— Не става, Питър! Никога няма да опазим тайната. — Царя сви цигара и това му напомни, че в последно време търговията не вървеше — цяла седмица не бе пушил купешка цигара. — Единственият изход е да включим и Тимсън в играта — добави той след миг размисъл.
— Тоя смотан австралиец и без това ни подбива пазара — обади се Макс.
— Нямаме избор — отсече Царя. — На нас ни трябват клетки, а само той може да свърши тая работа. Освен това мога да разчитам, че ще си държи устата затворена. Ако ни потръгне със стопанството, мангизи ще има за всички. — Той се обърна към Текс. — Иди за Тимсън.
Текс сви рамене и излезе.
— Ела да видим какво става долу, Питър — каза Царя и се отправи към капака. — Олеле, боже! — възкликна той, като видя размаха на изкопните работи. — Ако продължим по тоя начин, скоро цялата скапана барака ще се срине долу и тогава къде ще
— Не се тревожи, шефе — гордо каза Милър, който отговаряше за изкопчиите. — Така съм изчислил нещата, че бетонните подпори да си останат непокътнати. Сега има място за хиляда и петстотин клетки. Трябва само да се намери мрежа. Можем и да удвоим бройката, ако се сдобием с достатъчно дървен материал, за да подпрем тунелите. Няма проблеми.
Царя мина по главния изкоп да огледа животните. Адам го забеляза и стръвно се хвърли върху мрежата, готов сякаш да го разкъса на парчета.
— Радва ми се, а?
— Знае те отнякъде, негодникът — ухили се Милър.
— Може би трябва да спрем с размножаването, докато не станат клетките — предложи Питър Марлоу.
— Тимсън ще свърши работата — каза Царя. — Само неговите разбойници могат да намерят материали.
Качиха се обратно в бараката и се поизтупаха от праха. Взеха душ и се почувстваха по-добре.
— Как си, друже — поздрави Тимсън, прекоси бараката и седна при тях. — Вие, янките, какво, страх ви е да не ви вдигнат във въздуха задниците ли, що ли?
Той бе дребен, набит мъж с хлътнали очи.
— Какви ги говориш?
— Подхванали сте ги тия окопи, сякаш целите въздушни сили ще бомбардират Чанги.
— Човек трябва да е готов за всичко. — Царя отново се замисли дали да рискуват и да посветят Тимсън. — Нашите скоро ще сдрусат Сингапур. И тогава изчезваме под земята.
— Няма да ударят Чанги. Нали знаят, че сме тук. Ингилизите поне знаят. Иначе, вярно, ако остане на вас, янките, не се знае къде ще паднат бомбите.
Заведоха го да огледа всичко. Той моментално схвана огромния мащаб на начинанието. И гениалността на замисъла.
— Свалям ти шапка, друже — смаян продума Тимсън, като се качиха отново в бараката. — Боже, боже! А ние си мислехме, че сте се подплашили. Ами че то тук сигурно има място за пет-шестстотин…
— Хиляда и петстотин — небрежно уточни Царя. — А тоя път в ден Р ще има…
— Какъв е пък тоя ден?
— Денят на раждането.
Тимсън се засмя.
— Значи това било денят Р. Сума ти време се чудехме какво значи. Ще се пукна! — И той се заля от смях. — Вие сте направо гении.
— Да си призная, идеята беше моя. — Царя се опита да прикрие гордостта си, но не успя. В края на краищата идеята наистина беше негова. — Та на сегашния ден Р ще имаме поне още деветдесет малки. А на следващия — някъде около триста.
Веждите на Тимсън отхвръкнаха почти до линията на косата му.
— Слушай сега какво ти предлагам… — Царя замълча, обмисляйки отново условията на сделката. — Вие ще ни снабдите с материал за още хиляда клетки. Ние ще закрепим бройката на хиляда, само най-добрите, вие пласирате продукцията, делим наполовина. В такава стабилна операция ще има за всички по нещо.
— А продажбата кога започваме? — незабавно попита Тимсън. Въпреки огромните възможности за печалба, нещо го глождеше отвътре.