Цар Плъх
Шрифт:
Полковник Смедли-Тейлър замислено разглеждаше теглилката.
— Удивително нещо. Просто не мога да повярвам — промълви той и изгледа строго Грей. — Сериозно ли твърдите, че подполковник Джоунс ви е предложил подкуп? И то от провизиите на лагерниците?
— Да, сър. Всичко стана точно както ви обясних. Смедли-Тейлър приседна на леглото и изтри потта си — в тясната стая бе горещо и душно.
— Не мога да повярвам — повтори той, като клатеше глава.
— Единствено те имат достъп до кантара…
— Зная. Не се съмнявам в думите ви, Грей.
Смедли-Тейлър дълго мълча и Грей търпеливо чакаше.
— Аз ще си помисля какво да направя — докато говореше, полковникът не преставаше да оглежда теглилката и малката дупка. — Но цялата тази история е… страшно опасна. Така че за нея не бива да знае никой, абсолютно никой, нали разбирате?
— Да, сър.
— Боже мой, ако се окаже истина… тези хора направо ще ги линчуват. — Смедли-Тейлър отново поклати глава. — Двама души… и подполковник Джоунс… да посегнат на лагерните дажби! И всичките теглилки до една са фалшиви, така ли?
— Да, сър.
— С колко са по-леки, как мислите?
— Не знам, но може би има към килограм на всеки четиристотин. Предполагам, че са задигали по два-три килограма ориз на ден. Да не говорим за сушената риба и яйцата. Сигурно има и други замесени — не може да няма. Как ще готвят толкова ориз и ще останат незабелязани? Сигурно и някоя кухня е в играта.
— Боже мой! — Смедли-Тейлър закрачи напред-назад. — Благодаря ви, Грей, чудесна работа сте свършили. Ще се погрижа това да бъде отразено в служебното ви досие. — Той протегна ръка. — Чудесна работа наистина.
Грей раздруса здраво ръката му.
— Благодаря, сър. Съжалявам само, че не съм разбрал по-рано.
— А сега — никому ни дума! Това е заповед!
— Ясно, сър.
Той козирува и излезе. Краката му едва докосваха земята. Самият Смедли-Тейлър обеща: „Ще се погрижа това да бъде отразено в служебното ви досие!“ Нищо чудно да го повишат — пламна внезапна надежда в него. В лагера вече бяха повишили няколко души. Един чин по-горе ще е добре дошъл. Капитан Грей — добре звучи. Капитан Грей!
Следобедът се точеше непоносимо. Без работа на Питър Марлоу му бе трудно да държи хората прави, затова разпрати групички да търсят нещо за ядене и непрекъснато сменяше постовете, тъй като Торусуми отново бе заспал. Топлината бе жестока, въздухът трептеше нажежен. Всички проклинаха адския пек и се молеха час по-скоро да се свечери.
Най-сетне Торусуми се събуди, взе си пушката и тръгна да се разходи, за да пропъди дрямката. Той наруга няколко пленници, които спяха на сянка, и викна на Питър Марлоу:
— Моля те, вдигни тези свине и ги накарай да вършат нещо или поне да се правят, че вършат нещо.
Питър Марлоу се приближи до него.
— Извинявай, че ти създадохме грижи! — каза той, а после се обърна към сержанта: — Трябваше да внимаваш кога ще се събуди! Вдигни тия глупаци и вземете да копаете нещо или режете онова идиотско дърво, или кършете палмови клони, да ви вземат дяволите!
Сержантът се извини, както му беше редът, и начаса вдигна мъжете. Скоро всички усърдно се преструваха, че работят. Бяха усъвършенствали това умение
След малко сержантът уморено докладва на Питър Марлоу:
— Всички работят като хали, сър. Повече от това — здраве му кажете.
— Добре. Още малко остана.
— Сър, бихте ли… бихте ли ми направили една услуга?
— Каква например?
— Ами… работата е такава. Вие нали… нали… — Сержантът притеснено изтри уста с някакъв парцал. Случаят бе твърде удобен, за да го пропусне. — Вижте това — извади той една писалка. — Не може ли да попитате оня кореец дали ще я купи?
— Искаш да кажеш да му я продам? — зяпна от изумление Питър Марлоу.
— Да, сър. Ами… така де, помислих си, че като сте приятели с Царя, ще можете… сигурно ще намерите начин да…
— Забранено е да се търгува с охраната — и по наша, и по тяхна заповед.
— О, сър, можете да ми имате доверие. Нали вие с Царя…
— Какво ние с Царя?
— Нищо, сър — предпазливо отговори сержантът. Какво му стана на тоя? Кого се опитва да прави на глупак? — Реших просто, че може би ще ми помогнете. Не само на мен, а и на групата ми, разбира се.
Питър Марлоу погледна сержанта, погледна писалката и изведнъж му се стори странно, че толкова се бе ядосал. В края на краищата действително беше продавал разни неща за Царя или поне му бе помагал. Пък и двамата наистина бяха приятели. В това нямаше нищо лошо. Ако не беше Царя, никога нямаше да го пратят на палмите. По-скоро щеше да си намества сега изкривената челюст или най-малко бузата му още щеше да гори от плесницата на Азуми. Така че трябва да поддържа славата на Царя. Нали всъщност той осигури кокосовите орехи.
— Колко искаш за нея? Сержантът се ухили.
— Е, не е „Паркер“, но има златен писец — той отвинти капачката за доказателство, — така че сигурно струва нещо. Попитайте го колко ще даде.
— Той ще иска да знае за колко я даваш. Аз ще го попитам, но трябва ти да определиш цената.
— Ако можете да вземете за нея шейсет и пет долара, много ще се радвам.
— Струва ли толкова?
— Мисля, че да.
Писалката действително имаше златен писец, и то с печат — четиринадесет карата. Освен това, доколкото Питър Марлоу можеше да съди, беше истинска. Не като другата.
— Откъде я имаш?
— Моя е, сър. Пазех я за черни дни. Но напоследък съвсем ми причерня.
Питър Марлоу кимна. Вярваше му.
— Добре, ще видя какво мога да направя. Ти наглеждай хората и внимавай да има пост.
— Не се безпокойте, сър. Няма да шукнат.
Питър Марлоу намери Торусуми приседнал под едно ниско дърво, натежало от увилата се около ствола му лоза.
— Табе! — поздрави той.
— Табе! — Торусуми погледна часовника си и се прозя.
— Ще си тръгнем след един час. Още е рано. — Свали си кепето и изтри потта, избила по лицето и врата му. — Ама че гадна жега. Гаден остров.