Цар Плъх
Шрифт:
— Време ли е вече? — прошепна Питър Марлоу, почти заслепен от болка. Чувстваше, че не отиде ли сега, няма да отиде никога.
Царя знаеше, че все още е твърде рано и крайно опасно да го пусне, но му беше ясно, че не може да го задържи повече в бараката. Затова разпрати постове във всички посоки и им заповяда да наблюдават целия район. Макс отговаряше за Грей — той лежеше на нара си. Байрън Джоунс следеше Тимсън, който бе в северния край на лагера до портата и чакаше пратката с лекарствата. Хората му — още един източник на опасност — продължаваха да търсят крадеца под дърво
Царя и Текс наблюдаваха Питър Марлоу. Той излезе като насън от бараката, прекоси пътеката и се отправи към канавката пред оградата. Като стигна до нея, спря се за миг на ръба, после я прескочи и се заклатушка към телта.
— Сърцето ми се къса, като го гледам! — изохка Текс.
— И на мене — каза Царя.
Обгърнат от пелената на болката и отчаянието, Питър Марлоу напрегна последни сили, за да не сбърка посоката. Молеше се нечий куршум да сложи край на всичко! Не можеше да издържа повече тази агония! Но куршумът не долиташе и той продължаваше да върви напред, зловещо изправен. После залитна, но успя да сграбчи един от теловете и да се задържи на крака. Сетне се наведе, за да се промуши отдолу, но се строполи със стон. Болката го заля с изпепеляващо настървение.
Царя и Текс притичаха, вдигнаха го от земята и го отмъкнаха встрани.
— Какво му става? — попита някой от тъмното.
— Мръднал е нещо — отговори Царя. — Хайде, Текс, дай да го вкараме вътре!
Внесоха го в бараката и го сложиха на леглото на Царя. Сетне Текс изтича да освободи постовете и в лагера отново настъпи спокойствие. Само пред вратата остана един човек за охрана.
Питър Марлоу се мяташе на леглото, бълнуваше и стенеше. След известно време дойде на себе си.
— Ох, господи! — въздъхна той и се опита да стане, но тялото му не се подчини.
— Вземи! — Разтревожен, Царя му подаде четири аспирина. — Спокойно, ще се оправиш. — Докато държеше чашата пред устните на Питър Марлоу, ръката му трепереше. „Дявол да го вземе — помисли си той с яд, — ако Тимсън не донесе ония работи още тая вечер, Питър няма да издържи, а не издържи ли, как ще взема мангизите, не знам. Дяволска работа!“
Когато най-сетне Тимсън пристигна, нервите на Царя бяха изопнати до скъсване.
— Здрасти, друже.
Тимсън също бе изтощен от напрежение. Цяла вечер беше стоял да пази до портала, докато най-добрият му приятел се промуши през оградата и се вмъкна в кабинета на японския лекар. Болницата бе само на петдесетина метра от щаба на Йошима и недалеч от караулното, а това наистина бе прекалено и за най-отчаяния смелчага. Но приятелят му успя да се промъкне незабелязано. Тимсън си знаеше, че за тия работи австралийците равни нямат — кой може да се мери с австралиец, тръгнал за плячка, — но пак се препоти сто пъти, докато го чакаше да се върне здрав и читав.
— Къде ще го настаним? — попита той Царя.
— Тука.
— Добре. Не е зле да сложиш постове.
— Кой ще го лекува?
— Засега аз — с известна погнуса каза Тимсън. — В момента Стивън е зает, та ще ме смени по-нататък.
— На теб ясно ли ти е какво точно трябва да направиш, а?
— Я си мери думите!
Царя
— Ей, никога не съм виждал толкова чисто нещо! — възкликна Текс. — Бяло-бяло, та чак синьо.
Тимсън се изплю, после изми грижливо ръце с нов калъп сапун и сложи спринцовката и пинцетите да се изварят. Сетне се наведе над Питър Марлоу и го потупа леко по бузата.
— Хей, друже!
— Да — едва чуто отвърна Питър Марлоу.
— Сега ще поизчистя малко раната, ясно?
— Какво? — опита да се съсредоточи Питър Марлоу.
— Ще ти сложа антитоксин.
— Трябва… да ида в болницата! Време е вече… Режете, казвам ви… — несвързано промълви Питър Марлоу и пак изгуби съзнание.
— Още по-добре — рече Тимсън и когато спринцовката беше готова, инжектира морфин.
— Помагай сега! — безцеремонно се обърна той към Царя. — Бърши тая идиотска пот, да не ми влиза в очите.
Царя послушно взе една кърпа.
Тимсън изчака, докато морфинът подействува, после свали превръзката и оголи раната.
— Божичко! — Плътта около раната бе подпухнала и мораво-зеленикава на цвят. Вече е късно май!
— Ужас! — възкликна Царя. — Нищо чудно, че почти беше превъртял, горкият.
Стиснал зъби, Тимсън внимателно изряза най-гноясалата част от полуразложената кожа, после бръкна по-надълбоко и старателно проми раната. Накрая посипа обилно сулфамид и грижливо превърза ръката. Като свърши, изпъшка и се протегна.
— Ох, заболя ме гърбът! — Той огледа блесналата от чистота превръзка и се обърна към Царя: — Имаш ли някакъв парцал?
Царя грабна една риза от окачалката и му я подаде. Тимсън отпра ръкава, откъсна едно неравно парче и го намота върху превръзката.
— Това пък защо е? — недоумяващо попита Царя.
— За камуфлаж — обясни Тимсън. — Да не си представяш, че Питър ще тръгне из лагера с нова беличка превръзка и няма да се намерят разни любопитни доктори и ченгета да попитат откъде я има?
— А, ясно!
— Е, браво, напредваш!
Царя не даде ухо на подигравката. Само като си представеше раната, миризмата, кръвта, едва се сдържаше да не повърне. Пък и тия съсиреци и слузта по превръзката, метната на пода…
— Хей, Текс, я махни тая гадост оттука!
— Кой, аз ли? Защо пък точно…
— Изхвърли я, казах!
Текс вдигна с два пръста превръзката и я изнесе навън. Едва успя да разбута с крак рохкавата земя и да я зарови, и повърна. Като се прибра отново в бараката, въздъхна с облекчение:
— Слава богу, че рядко ми се случва.
Тимсън с треперещи ръце напълни спринцовката и се наведе над Питър Марлоу.
— Гледай тук! Гледай, дяволите те взели — изръмжа той, като видя, че Царя извръща глава. — Ако не дойде Стивън, ще трябва ти да я слагаш. Инжекцията е венозна, ясно ли е? Намираш вената, после вкарваш иглата и дръпваш лекичко да влезе малко кръв в спринцовката. Ето така. Тогава значи си улучил вената. После почваш да инжектираш антитоксина, но не бързо — трябват ти около три минути за кубически сантиметър.