Цар Плъх
Шрифт:
Царя дръпна бързо глава назад.
— Ти пък какво само натякваш, кучи сине! — скара се той всред общия смях.
— Ами плъхове са си, по дяволите. Както го бяхте подкарали, на човек лигите му да потекат!
Питър Марлоу взе с два пръста един бут и грижливо го уви в бананов лист.
— Аз си взимам моя дял — каза той и си тръгна. Като се прибра в бараката, отиде до Юърт и прошепна високо:
— Тая вечер ни чака угощение.
— Какво си намерил?
— Трай си. Нещо специално.
Знаеше, че Дринкуотър ги чува, затова
— Ей, сега ще дойда.
Върна се след половин час. Банановият лист бе изчезнал, нямаше го и Дринкуотър.
— Юърт, ти излиза ли от бараката? — попита той.
— За малко само. Дринкуотър ме помоли да му донеса вода. Каза, че му било адски зле.
Тогава Питър Марлоу прихна в луд смях и всички решиха, че нещо е превъртял. Успокои се едва когато Майк го разтърси.
— Извинявайте, просто ми стана смешно — каза той. След известно време Дринкуотър се върна, а Питър Марлоу се направи на страшно притеснен, че му е изчезнало нещо за ядене. Дринкуотър също взе да се тюхка и макар че още се облизваше, рече съчувствено:
— Ама че мръсен номер!
Питър Марлоу пак избухна в истеричен смях и се тръшна на леглото. Скоро обаче смехът го изтощи и умората му се сля с изтощението от последните дни. После заспа и в съня му Дринкуотър лакомо унищожаваше цели купища малки бутчета, а той го гледаше отстрани и чуваше как Дринкуотър непрекъснато повтаря: „Какво си ме зяпнал? Страшно са вкусни, страшно!…“
— Един американец те чака отвън, Питър — разтърси го Юърт. — Иска да говори с теб.
Питър Марлоу се чувствуваше много отпаднал и пак му се гадеше, но се надигна.
— Къде е Дринкуотър?
— Не знам. Измете се, като те прихванаха бесните.
— А, добре! — Питър Марлоу се засмя отново. — Страхувах се да не съм сънувал.
— Какво? — изгледа го изпитателно Юърт.
— Нищо, нищо.
— Какво ти става, Питър? Много си особен напоследък.
Под стрехата на бараката го чакаше Текс.
— Пит — прошепна той, — праща ме Царя. Закъсняваш.
— Дявол да го вземе! Съжалявам, заспал съм.
— Да, и той така си помисли. Поръча да ти кажа: „Време е вече.“ — Текс вдигна загрижено вежди. — Ти как си, добре ли си?
— Добре съм. Малко съм слаб още, но ще се оправя. Текс кимна за сбогом и изчезна. Питър Марлоу разтърка очи, слезе по стъпалата, пресече асфалтовата пътека и застана под един душ. От хладните струи тялото му сякаш черпеше нови сили. Като се посъвзе, напълни манерката и се отправи към тоалетните. Избра си оградата. Лунният сърп бе тънък като косъмче. Изчака, докато наоколо не остана никой, после бързо притича през голата поляна, мушна се под телта и потъна в джунглата. Тичаше приведен на четири, защото по пътеката между дърветата и оградата винаги сновеше караул. Цял час търси мястото, където бе скрил парите. Намери го, седна, събра дебелите пачки, нареди ги около кръста си, вдигна долния край на саронга и го подпъхна нагоре.
После цял час чака от външната страна на оградата, точно срещу тоалетните, докато намери сгоден момент да се промъкне обратно. Клекна над една дупка да си поеме дъх и да му се поуспокои малко сърцето. След това взе манерката и си тръгна.
— Здрасти, друже — изскочи насреща му от сенките Тимсън и се ухили. — Прекрасна нощ, а?
— Да — отвърна Питър Марлоу.
— Идеална е за разходки.
— Така ли мислиш?
— Имаш ли нещо против да те придружа?
— Не, напротив, Тим. Много ми е драго, че ще бъдеш с мен. Така ще съм сигурен, че няма да си имам разправии с разни разбойници.
— Прав си, друже. Бързо схващаш!
— И ти не падаш по-долу, мошенико. — Питър Марлоу го потупа дружески по рамото. — Знаеш ли, май още не съм ти благодарил за лекарствата.
— Дребна работа, друже. Ей, ама за малко не ме върза — изсмя се Тимсън. — Рекох, че наистина си тръгнал да клечиш там по нужда.
Царя обаче не се зарадва особено, като видя Тимсън. Но не се и ядоса много — нали парите най-сетне бяха в ръцете му. Преброи ги и ги заключи в черния сандък.
— Сега чакам да дойде камъчето.
— Слушай, друже — Тимсън прочисти гърлото си, — ако пипнем крадеца, преди да дойде при теб или след това, аз си получавам сумичката, за която се разбрахме, нали така? Ако пък ти купиш пръстена от него, а ние не го пипнем — тогава печелиш! Бива, нали?
— Добре, съгласен съм — отвърна Царя.
— Хубаво! Господ да му е на помощ на оня! — Тимсън кимна на Питър Марлоу за довиждане и излезе.
— Питър, я ти вземи да си легнеш — подкани го Царя, седнал на черния сандък. — Като те гледам, едва се държиш на крака.
— Мислех да се прибера в бараката.
— А, не, по-добре стой тук. Нищо чудно да ми потрябва човек, на когото мога да се доверя.
Царя бе плувнал в пот. Парите в сандъка сякаш го сгряваха през капака.
Питър Марлоу се изтегна на леглото, а сърцето все още го пробождаше от напрежението. Заспа, но мозъкът му стоеше нащрек.
— Ей, мой човек!
Царя се хвърли към прозореца.
— Сега ли?
— Бързо!
Дребното човече бе ужасно изплашено и докато шареше с поглед напред-назад, бялото на очите му проблясваше на светлината.
— Давай бързо!
Царя пъхна ключа в сандъка, отвори капака, измъкна пачка от десет хиляди, вече преброени, и скочи обратно към прозореца.
— Ето! Десет бона. Броил съм ги. Къде е камъкът?
— Дай първо мангизите.
— Не, първо диаманта — отвърна Царя, стиснал здраво парите.
Мъжът го изгледа с недоверие и разтвори юмрук. Царя впери очи в пръстена — разгледа го внимателно, но не посегна с ръка. „Трябва да съм сигурен — мислеше си той напрегнато. — Трябва да съм сигурен! Да, същият е. Мисля, че е същият.“