Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Хайде, мой човек — изръмжа дребният човечец. — Взимай!

Едва когато пръстенът се озова в ръката му, Царя пусна парите и мъжът хукна. Затаил дъх, Царя се обърна към светлината и най-обстойно огледа камъка.

— Успяхме, Питър! — възторжено прошепна той. — Успяхме! Диамантът е у нас, и паричките са у нас.

Напрежението от последните дни изведнъж се стовари върху плещите му с цялата си сила. Той разтвори едно пакетче кафе и се направи, че пуска пръстена вътре, но всъщност го скри в шепа. Дори Питър Марлоу, който

беше най-близо до него, не забеляза измамата. Царя затвори сандъка и внезапно се закашля. Никой не видя как пръстенът попадна в устата му. Той се огледа, взе чашата студено кафе и глътна камъка. Сега диамантът бе на сигурно място. По-сигурно от това нямаше. Отпусна се на един стол и си пое дъх. Ето на, ето — ликуваше той. — Успя!

Сигналът за опасност проряза тишината. Миг по-късно в бараката нахълта Макс.

— Ченгета — съобщи той и седна бързо при покерджиите.

— По дяволите!

Царя с мъка се вдигна на крака и извади купчината пари. Хвърли една пачка на Питър Марлоу, натъпка друга в джоба си, прибяга до покерджиите и даде на всички по няколко пачки, които те скриха из джобовете си. После разпредели останалите пари по масата, грабна един стол и седна при другите американци.

— Хайде, раздавайте по-бързо!

— Добре де, спокойно! Играем с пет карти — каза Макс и сложи една стодоларова банкнота. — Подът е стотачка.

— Нека бъде двеста! — разцъфна Текс. — Влизам!

Започнаха играта, възбудени и развеселени. Макс раздаде първите две карти и за себе си обърна асо.

— Четири стотака!

— Покривам ги и още четири — обади се Текс, който нямаше нито една свястна карта.

— Плащам — каза Царя и когато вдигна поглед, на прага се появи Грей. От двете му страни стояха Бръф и Йошима, а зад тях Шагата и още един войник.

Двадесет и трета глава

— Всички до леглата си! — заповяда Бръф със застинало лице.

Царя хвърли унищожителен поглед на Макс. Тази вечер беше негов ред да пази, а ето че се бе изложил. Предупреди за ченгетата, а японците не забеляза. Ако беше казал „Японци“, щяха да разиграят друг вариант.

Питър Марлоу се опита да стане на крака, но щом се изправи, започна да му се повдига, затова той се довлече до масата и се подпря на нея.

Йошима не откъсваше поглед от парите на масата. Бръф също ги беше забелязал и стоеше като втрещен. Видя ги и Грей и пулсът заби в слепоочията му.

— Какви са тези пари? — попита Йошима. Сърцето на Царя бе спряло. Той погледна Шагата и изтръпна. Разбра, че само крачка го дели от Утръм Роуд.

— Играем комар, сър.

Йошима прекоси бараката и се изправи пред Царя.

— Значи от комар, а не от черна борса, така ли? — попита той.

— Тъй вярно, сър — отвърна Царя и се опита да се усмихне.

Питър Марлоу усети, че ще повърне. Олюля се и едва не падна, а пред очите му всичко се завъртя.

— Може ли да седна? — попита

той.

Йошима го изгледа и забеляза офицерската лента.

— Какво търси тук английски офицер? — Учуди се, защото осведомителите му твърдяха, че англичани и американци не са в добри отношения.

— Аз просто… се отбих да… — Питър Марлоу не можа да продължи. — Извинете… — Той се надвеси през прозореца и повърна.

— Какво му е? — попита Йошима.

— Треска, сър.

— Ей, ти — Йошима посочи Текс, — сложи го да седне на оня стол.

— Слушам, сър — отвърна Текс. Йошима отново се обърна към Царя.

— Та откъде имате толкова пари, ако не от черна борса? — попита той с копринен глас.

Царя усещаше погледите, впити в него, усещаше тревожната тишина, усещаше присъствието на Шагата. Прокашля се.

— Ами ние си събираме пари да играем комар. Ръката на Йошима се вдигна и плесницата отметна назад главата на Царя.

— Лъжец!

Това не бе удар, от който да боли много, но той предвещаваше смърт. „Отидох си! Дотук ми беше късметът!“ — помисли си Царя.

— Капитан Йошима — приближи Бръф от другия край на бараката. Знаеше, че няма смисъл да се намесва — можеше само да направи положението още по-лошо, но бе длъжен да опита.

— Млък! — изрева Йошима. — Този човек е лъжец. Всички го знаят. Мръсен лъжец!

Йошима обърна гръб на Бръф и вдигна очи към Царя.

— Дай си манерката!

Като насън Царя взе манерката от полицата и му я подаде. Японецът изля водата, разклати я и надникна вътре. После я хвърли на пода и пристъпи към Текс.

— Дай твоята!

Стомахът на Питър Марлоу отново се преобърна. „А нашите манерки? — късаше се мозъкът му. — Мак и Ларкин претърсват ли ги? Ами ако Йошима поиска моята?“ Почувствува надигащия се пристъп и се хвърли пак към прозореца.

Йошима обходи цялата барака и огледа всички манерки. Накрая застана пред Питър Марлоу.

— Твоята къде е?

— Аз… — започна Питър Марлоу. Нова спазма го задави, коленете му отмаляха и думите заседнаха в гърлото му.

Йошима се обърна към Шагата и гневно изстреля нещо на японски.

— Хай — отвърна Шагата.

— Ти! — посочи Йошима към Грей. — Вземи войника и иди с този човек да я донесете.

— Слушам!

— Извинете, сър! — неочаквано се обади Царя. — Неговата манерка е тук.

Той бръкна под леглото и измъкна една манерка — негова, последен резерв за черни дни.

Йошима я взе. Тежка беше. Нищо чудно в нея да има радио или поне част от радио. Измъкна тапата и я обърна. Отвътре потече струйка сух ориз. Когато и последното зърно падна на пода, манерката остана лека и празна. Радио нямаше.

Йошима я захвърли.

— Къде е радиото? — изкрещя той.

— Тук няма никакво… — заекна Бръф, като се молеше Йошима да не попита защо англичанинът, дошъл на гости, държи манерката си под леглото.