Черен лед
Шрифт:
— Има дрейфуващи парчета на около десет мили. Граулери — тук и там. Току до Границата дългообхватният радар засича масивен леден остров. Два ледени острова всъщност: приличат на остров, който се е разполовил.
— Пеленг?
— Едно-девет-едно.
Намеси си Глин:
— Бих предложил да се насочим натам. Да променим съвсем бавно курса. Ако Валенар не усети веднага промяната, бихме могли да спечелим миля-две.
Хауъл погледна въпросително Бритън.
— Мистър Глин — рече Бритън, — самоубийствено е такъв голям кораб да се спуска отвъд Ледовата граница. Особено пък в такова време.
— Има
— Би ли ги споделил с нас? — попита Лойд. — Или отново ще ни държиш на тъмно? Може би нямаше да е лошо да използваме повече мисловна дейност преди вземането на решения.
Погледът на Глин спря първо върху Лойд, сетне — върху Бритън, накрая — върху Хауъл.
— Нямам нищо против — отвърна той след малко. — Възможностите ни са сведени до две: да обърнем и да се опитаме да избягаме от разрушителя. Или да продължим по този курс и да изгубим чилиеца под Ледовата граница. Първият вариант е с възможност за провал близо до стоте процента, вторият — малко по-малко. Вторият план има предимството, че разрушителят ще бъде принуден да плава, като поема вълнението на борд.
— Каква е тази Ледова граница? — попита Лойд.
— Това е районът, където замръзващите води около Антарктида се срещат с по-топлите води на Атлантика и Пасифика. Океанографите го наричат Антарктическа конвергенция. Районът се характеризира с непрогледни мъгли и, разбира се, с изключително опасни ледове.
— Значи предлагаш да отведем „Ролвааг“ в район на мъгли и ледове? Звучи наистина самоубийствено.
— Онова, от което се нуждаем, е прикритие — да изгубим разрушителя за достатъчно време, за да поемем по курс, далеч от леда. В тъмнината, в леда и в мъглата бихме могли просто да избягаме.
— Но бихме могли и да потънем.
— Вероятността да се ударим в айсберг е по-малка, отколкото възможността да бъдем потопени от разрушителя.
— Ами ако няма мъгла? — попита Хауъл.
— Тогава ще имаме проблем.
Последва дълго мълчание. Наруши го Бритън:
— Мистър Хауъл. Застанете на курс едно-девет-нула. Извършете маневрата бавно.
Колебанието бе съвсем кратко. След това Хауъл препредаде командата на кърмчията с отсечен тон. Докато правеше това, не откъсваше поглед от Глин.
69.
„Ролвааг“
14:00
Макфарлън се отпусна на неудобния пластмасов стол, въздъхна и разтърка очи. Рейчъл седеше до него, хрупаше фъстъци и пускаше люспиците върху металния под на наблюдателния пункт. Единствената светлина идваше от монитора, монтиран високо върху преградата над тях.
— Не ти ли писват понякога тези проклети фъстъци? — попита Макфарлън.
Рейчъл сякаш се замисли за миг:
— Тц.
Потънаха в мълчание. Усетил зараждащото се главоболие и наченките на лека морска болест, Макфарлън затвори очи. И в мига, в който го стори, корабът се накрени много силно. Чу потракването на метал и от време на време почукването на капки вода. Като се изключи всичко това, зейналият под тях товарен танк бе тих.
Макфарлън с мъка отвори очи.
— Пусни я отново — рече той.
— Но вече я гледахме пет пъти — отвърна Рейчъл.
След като Макфарлън не отговори, тя изсумтя недоволно, наведе се и натисна бутона за пренавиване на касетата.
От
Макфарлън изруга, облегна се отново назад, взря се от пункта към мостчето и отвъд него, сякаш търсеше отговор от стените на танка. След това погледът му бавно се плъзна надолу към намиращата се на тринайсет-четиринайсет метра под него горна повърхност на метеорита. Експлозията бе странична — бе унищожила повечето лампи в танка, бе повредила комуникационните мрежи и пред, и зад него, но бе оставила мостчето и люковото закритие на хамбара невредими. Паяжината на шейната му бе до голяма степен също цяла, макар да се виждаше добре, че няколко подпорни греди бяха отнесени. По стените на танка се виждаха ивици застинала като пяна разтопена стомана, а част от масивните ламинирани дъбови греди бяха овъглени. Там, където почистващият екип не бе успял да стигне, можеха да се видят петна от кръв и човешка плът. Самият метеорит изглеждаше непроменен.
„Каква е тайната тук? — запита се той. — Какво пропускаме?“
— Дай да преговорим онова, което ни е известно — рече той. — Експлозията изглежда е от същия тип като онази, убила Тимер.
— Може би — дори по-силна — продължи Рейчъл. — Адски електрически разряд. Ако наоколо нямаше толкова много метал да поеме удара, сигурно щеше да изгори цялата електроника на кораба.
— А после метеоритът е излъчил масивен радиошум — каза той. — Досущ както при Тимер.
Рейчъл взе радиостанцията си, включи я, направи гримаса като чу силния шум на статичното електричество и я изключи.
— И продължава да излъчва — добави тя.
Пак потънаха в мълчание.
— Питам се дали нещо е предизвикало разряда — промърмори Рейчъл и пренави лентата. — Може би е бил случаен?
Макфарлън не отговори. Не можеше да бъде случаен; нещо би трябвало да го е предизвикало. И въпреки коментара на Гарса — и увеличаващата се нервност на екипажа — той не вярваше, че метеоритът е нещо злостно, което се стреми да ги нарани.
Макфарлън се питаше дали в крайна сметка Тимер и Масънкей изобщо бяха докосвали камъка. Но не; беше анализирал това твърде внимателно. Ключът към загадката трябваше да бъде Палмър Лойд. Той бе опрял буза о камъка и бе оживял, за да разкаже преживяванията си. Другите двама бяха разкъсани.
Какво бе различното в техните докосвания?
Изправи се на стола си.
— Хайде да го видим отново.
Рейчъл безмълвно натисна копчетата, мониторът премигна и оживя.
Оцелялата камера бе разположена почти директно над камъка, малко под наблюдателния пункт. Ето го Гарса, застанал в единия край на кадъра, разгърнал пред себе си схемите на заварките. Заварчиците се бяха разположили равномерно около камъка, работеха по различни точки. Бяха клекнали, ярките светлинки на пламъчетата от апаратите им оставяха червени следи върху екрана. В долния десен ъгъл часовникът бързо отброяваше секундите.