Черен лед
Шрифт:
— А какво ще стане, ако ни хванат?
— Онова, което правим е сто процента законно — отвърна Глин.
Изправи се мъж в синя униформа, един от корабните електротехници.
— Тая работа не ми харесва — рече той със силен йоркширски акцент.
Имаше гъста червена коса и буйна брада.
Глин изчака учтиво.
— Ако проклетите чилийци ни уловят, че си играем игрички с тяхното камъче, може да се случи Бог знае какво. А щом всичко е стопроцентово законно, тогава защо просто не купим от тях проклетия камък?
Глин изгледа мъжа без да мигне.
— Мога
— Името ми е Люис — долетя отговорът.
— Защото, мистър Люис, от политическа гледна точка на чилийците ще бъде невъзможно да ни го продадат. От друга страна, те не разполагат с технологичния опит да го изкопаят от земята и да го преместят от острова, тъй че той просто ще си остане там, погребан, може би завинаги. В Америка той ще бъде изучен. Ще бъде изложен в музей, където всички да го видят. Ще бъде предаден на човечеството. Това не е част от културното наследство на Чили. Той би могъл да падне където и да е, дори в Йоркшир.
Другарите на Люис посрещнаха думите му с лек смях. Макфарлън доволен видя, че Глин изглежда спечелваше доверието им с прямотата си.
— Сър — обади се един дребничък мъж, от младшия команден състав. — Ами този авариен люк?
— Люкът — отговори спокойно Глин с равен, почти хипнотизиращ тон, — е съвсем крайна предпазна мярка. При почти невъзможната вероятност метеоритът да се освободи от гнездото си — да речем в жесток щорм — люкът ще ни даде шанса да облекчим баласта си, като изхвърлим метеорита в океана. Това е същото, като при моряците от деветнайсети век, които е трябвало да изхвърлят товара си зад борда при много лошо време. Ала шансът да се наложи да го изхвърлим е безкрайно малък. Идеята е преди всичко да бъде предпазен корабът и екипажът, дори ако цената за това е да изгубим метеорита.
— И как се задейства люкът? — извика друг моряк.
— Аз разполагам с ключа за това. Както и главният ми инженер Юджийн Рошфор и ръководителят по строителството Мануел Гарса.
— А капитанът?
— Беше сметнато за разумно тази възможност да остане в ръцете на персонала от ЕИР — отвърна Глин. — В крайна сметка това е нашият метеорит.
— Да, но това пък е нашият шибан кораб!
Ропотът на екипажа се издигна над шума на вятъра и дълбокото, приглушено бумтене на машините. Макфарлън погледна към капитан Бритън. Тя стоеше зад Глин със спуснати ръце и с каменно изражение.
— Капитанът се съгласи с тази необичайна уговорка. Ние построихме люка и ние знаем как да го задействаме. Ако възникне малко вероятната необходимост той да бъде използван, това трябва да се направи много внимателно, в точно избран момент и от хора, които са обучени да го направят. В противен случай корабът може да потъне със скалата. — Той се огледа. — Има ли още въпроси?
Последва неспокойно мълчание.
— Разбирам, че това е един необичаен рейс — продължи Глин. — Известна несигурност, дори безпокойство са нещо нормално. Както при всяко пътуване по море, съществуват известни рискове. Както ви казах, онова, което правим, е напълно законно. Няма обаче да ви залъгвам, като твърдя, че и чилийците ще мислят по същия
Чу се всеобщото ахване на екипажа и последвалия го взрив от оживени приказки. Глин вдигна ръка и отново се възцари тишина.
— Ако някой чувства някакво неудобство относно експедицията, той е свободен да напусне. Ще уредим обратния транспорт до Ню Йорк, ще получи и компенсации.
Той погледна нарочно електротехника Люис.
Мъжът отвърна на погледа му, сетне върху лицето му разцъфна широка усмивка.
— Ти ме купи, приятел.
— Всички имаме достатъчно много работа за вършене — обърна се към групата Глин. — Ако имате да добавите нещо, или да зададете още въпроси, направете го сега.
Огледа ги изпитателно. След това, като видя, че мълчанието бе пълно, кимна, обърна се и закрачи по мостчето.
14.
„Ролвааг“
16:20
Екипажът се разпръсна на малки групички, които тихо разговаряха помежду си, докато се отправяха към местата си. Неочакван порив на вятъра дръпна Макфарлън за якето. Той потърси завета на надстройката и видя Амира. Стоеше до перилата на десния борд и разговаряше с неколцина моряци от палубната команда. Направи някаква забележка и малкият кръжец около нея избухна в смях.
Макфарлън се запъти към офицерската всекидневна. И тя, като повечето помещения на кораба, които бе видял, бе голяма и скъпо, макар и оскъдно, обзаведена. Ала в нея имаше едно много привлекателно за него място: кафеварката, която никога не се изпразваше. Наля си чаша и отпи с доволна въздишка.
— Не искате ли мляко? — долетя зад гърба му женски глас.
Обърна се и видя капитан Бритън. Тя затвори вратата на помещението и пое усмихната към него. Вятърът бе разрошил малко стегнатата плитка под капитанската й фуражка, няколко кичура се спускаха по дългата и елегантна шия.
— Не, благодаря, предпочитам го черно.
Бритън си наля чаша кафе и добави лъжичка захар.
Пиха известно време мълчаливо.
— Трябва да ви попитам нещо — рече Макфарлън, колкото да завърже разговор. — Тази кафеварка изглежда винаги пълна. И кафето винаги е прясно сварено. Как постигате това чудо?
— Няма никакво чудо. Стюардът сварява по една каничка на всеки половин час, независимо дали е необходимо или не. Четирийсет и осем канички на ден.
Макфарлън поклати глава.
— Забележително — рече той. — Но какво пък, то и целият корабът е забележителен.
Капитан Бритън отпи още една глътка кафе.
— Искате ли да го разгледате? — попита тя.
Макфарлън вдигна глава и я погледна. Капитанът на „Ролвааг“ сигурно имаше и по-важна работа. Но въпреки всичко, това би било чудесно. Той изпи последната глътка кафе и остави чашата.
— Звучи страхотно — рече. — Чудех се какви ли тайни крие това голямо старо корито.
— Няма много тайни — рече Бритън, отвори вратата и го повече по широкия коридор. — Просто много и големи пространства, които да се запълват с нефт.