Черен лед
Шрифт:
— Виж какво, Глин, всичко това е много добре, но…
— Дискусията приключи и сега, сър, виеще се подчините на мен. — Тонът на Глин, все още тих, придоби изведнъж сивкава, стоманена нотка. — За мен няма никакво значение дали това ще означава да си стоите тихо тук или да бъдете ескортирани до ареста.
Лойд го изгледа, онемял напълно.
— Мислиш, че можеш да ме натикаш в ареста, така ли, арогантно копеле?
Изражението на Глин не даде никакъв отговор на въпроса.
Лойд остана известно време безмълвен, лицето му бе почти мораво от гняв. След това се обърна към Бритън:
— А ти,за
Ала очите на Бритън, дълбоки и зелени като океана, бяха още вперени в Глин.
— Работя за човека, у когото са ключовете от колата — отвърна най-сетне тя.
Лойд стоеше и се пукаше от ярост. Но не реагира веднага. Вместо това обиколи бавно мостика, като скърцащите му обувки оставяха мокра пътечка, а после спря пред предните прозорци. Постоя там известно време, дишаше тежко, без да вижда нищо.
— Още веднъж заповядвам захранването и комуникациите в апартамента ми да бъдат възстановени.
Не последва нито отговор, нито някакъв звук. Ясно беше, че никой, дори и най-низшият офицер нямаше намерение да се подчини на Лойд.
Той бавно се обърна и погледът му спря върху Макфарлън. Заговори с тих глас:
— А ти, Сам?
Нов порив на вятъра разтърси прозорците. Макфарлън, който стоеше в очакване, усети как въздухът потрепери. На мостика се бе възцарила мъртвешка тишина. Трябваше да вземе решение — и той разбра, че това бе едно от най-лесните решения, които бе вземал в цялата си кариера.
— Аз работя за камъка — отвърна тихо Макфарлън.
Лойд продължи да го гледа с черните си, твърди като елмаз очи. А сетне рухна сякаш изведнъж. Бичата сила изглежда се бе изцедила от мощното му тяло; раменете му увиснаха; лицето му изгуби яростното си обагряне. Обърна се, поколеба се, сетне тръгна бавно и изчезна през вратата на мостика.
След малко Глин отново се наведе към черния компютър и прошепна нещо на човека пред клавиатурата.
53.
„Ролвааг“
01:45
Капитан Бритън гледаше право пред себе си, без да издава нищо от онова, което изпитваше. Опита се да съизмери дишането и сърдечния си ритъм — всичко — с пулса на кораба. През последните няколко часа вятърът се усилваше постоянно и сега вече виеше и трещеше из кораба. Валеше по-силно, едрите капки излитаха от мъглата като куршуми. Пантеонерото вече не беше далеч.
Насочи вниманието си към паяжината на кулата, която се издигаше от корабния танк. Все още бе доста под нивото на скалата, ала въпреки това изглеждаше готова. Нямаше представа каква щеше да бъде следващата стъпка. Чувстваше се некомфортно, дори унизена от това, че не знаеше. Погледна към компютъра на ЕИР и неговия оператор. Мислеше си, че познава всички на борда. Ала този мъж бе непознат и изглежда знаеше доста за това как се управлява супертанкер. Стисна още по-здраво устни.
Имаше, разбира се, моменти, когато отстъпваше командването — като вземаше гориво, да речем, или когато пристанищният пилот се качеше на борда. Но това бяха познати, установени от десетилетия практики на корабоводенето. А това тук не бе познато: беше унизително. Непознати ръководеха товарния процес, след като привързването на кораба към брега го бе превърнал в мюре на три хиляди метра от боен кораб… Тя отново се помъчи да потисне чувството си на гняв и болка. В крайна сметка собствените й чувства нямаха значение — не и когато си помислеше какво ги очаква там, в мрака.
Гняв и болка… Погледът й се стрелна към Глин, който стоеше до черния пулт и от време на време
Усети потръпването на кораба, след като помпите заработиха и от двата борда. Силни струи вода се заизливаха в морето. Корабът едва доловимо започна да се издига с изпразването на баластните танкове. Разбира се: ето как тази ниска кула щеше да бъде издигната до равнището на метеорита върху скалата. Целият кораб щеше да се надигне, за да се изравни с платформата върху скалата. И тя отново се почувства унизена, че командването на танкера й бе отнето, ала в същото време изпитваше и възхита от дързостта на плана.
Остана напрегнато мълчалива, не заговори с никого, докато големият кораб се надигаше от водата. Беше странно усещане — да видиш как корабът преминава през традиционните действия на дебаластирането — отварянето на крановете за изхвърлянето на водата, изравняването с товарните стрели, отварянето на многобройните клапани — но да виждаш това като наблюдател, а не като участник. И да виждаш как при тези условия всичко — при този привързан към подветрения бряг кораб в прииждащата буря — как всичко противоречеше на онова, което бе научила през кариерата си.
Най-сетне кулата се изравни с бараката, кацнала на скалата. Видя как Глин прошепна нещо на оператора на пулта. Помпите моментално спряха.
От върха на скалата се чу силен удар. Облак пушек се надигна: взривиха бараката. Пушекът се смеси с мъглата и разкри метеорита — кървавочервен под халогенното осветление. Бритън затаи дъх. Усети, че всички погледи на мостика се бяха приковали върху метеорита още в мига на колективното ахване.
Дизелите на скалата заработиха и в действие влезе сложна система от скрипци и рудани. Чу се висок писък; към небето се издигна пушекът на дизелите, който се смеси с мъглата. Сантиметър по сантиметър метеоритът започна да се придвижва към укрепения ръб на скалата. Бритън гледаше като вкаменена, емоционалната й вълна бе временно потушена. В това напредване на метеорита — величествено, бавно, постоянно — имаше нещо царствено. Пропълзя над ръба към платформата върху кулата. След това спря. Тя отново почувства как целият кораб затрепери, след като компютърно управляваните помпи заработиха, за да поддържат крена и диферента на нулево равнище: изхвърляха точно толкова баласт, колкото бе необходимо, за да се компенсира тежестта на метеорита.