Черната призма
Шрифт:
— „Огнедишащият“? Онзи „Огнедишащ“? — възкликна Кип.
— Единственият кораб, за който се знае някога да е убил възрастен морски демон. Тогава Топчията беше може би на шестнайсет. — Гавин тръсна глава, за да прогони спомена. — Убивал съм много хора, Кип. Но понякога човек се поколебава и колкото и лошо и опасно да е това, харесва ми да си мисля за него като за признак, че в мен все още е останало нещо човешко. Освен това знаех, че като накарам мускета да избухне в ръцете му, това ще го вбеси. Доколкото го познавам, той си го е изработил сам и вероятно се чуди кой, по дяволите, е сложил прекалено голям заряд в безценното му оръжие. — Гавин хвърли поглед към
„Тъкмо когато почти бях забравил за стомаха си. Благодаря.“
Кип бутна очилата нагоре по носа си — те все се плъзгаха надолу и не бяха никак удобни — и се взря в бялата плоча. Диво. Диво, необуздано, растящо. Рутгарският благородник — Кип предположи, че е губернаторът, — се оплакваше жално на Гавин от нещо си там и позата му издаваше, че не бърза. Кип се опита да го изхвърли от ума си.
„Зелено. Хайде, да поемем малко диво.
Диво, ето една хубава дума за мен. Кип дивият. Доста подивявах, когато Овен ме наричаше Дундьо, нали? Доста подивях и когато ме накара да отстъпя за Иза. Ако бях малко по-див, сега тя щеше да е жива. Да си див е обратното на това да си управляван, а аз цял живот съм бил управляван. Управляван от Овен. От Овен! Селският побойник. Едно момче! Та то дори не можеше да се нарече побойник.“
Ако Кип му беше казал да върви във вечната нощ, ако го бе наругал, какво можеше да направи Овен, освен да го набие? Мускулите му не можеха да се мерят и наполовина с ума на Кип.
Е, сега вече не можеха да се мерят с нищо, след като вече гниеха.
От тази мисъл му се догади. Не искаше Овен да е мъртъв. Момчето си имаше и много хубави качества. Или поне малко. И макар Кип да не съжаляваше ужасно, че Овен е мъртъв, искаше му се да бе жив, за да може да се изправи срещу него сега.
„Говорих с Гавин Гайл. Потопих пиратски кораб заедно с него! Е, най-вече гледах да не се удавя, докато той потопяваше пиратския кораб, но все пак.“
Погледна ръцете си. Все още никакъв луксин. Губернаторът продължаваше да се жалва на висок глас. Оролам, как го търпеше Гавин? Този мъж имаше най-носовия глас, който Кип бе чувал. Направо му се искаше да го прасне по главата с хубава голяма топка зелен луксин. Погледна пак ръцете си. Нищо.
„Ще проваля доверието на Гавин. Отново. Както провалих доверието на Иза. Както провалих доверието на Сансон. Както провалих доверието на майка си хиляди пъти.“
Гладът гризеше стомаха му. „Ето какъв съм аз, само един дебел неудачник. Поднесоха ми нов живот на тепсия. Син на Гавин Гайл — вярно, копеле, но той никога не се е отнасял с мен, като че ли съм повод за срам. А аз дори не мога да събера достатъчно воля, за да посегна и да взема този нов живот. В замяна на всичките му добрини към мен аз ще унижа човека, който ми спаси живота, който ми даде втори шанс.“
Сякаш железни обръчи се бяха увили около гърдите му и стягаха, стягаха. Кип едва можеше да диша. Очите му се наляха със сълзи. Бебе! Неудачник! Разочарование! Видя изкривеното лице на майка си, опасно напушила се с трева, примесена с мораво рогче: „Ти ми съсипа живота! Ти си най-голямата грешка, която някога съм правила. Дадох ти всичко, а ти го взе и не ми даде нищо в замяна! Гади ми се от теб, Кип!“
„Кип, можеш да отхвърлиш тези окови. Престани да вярваш в…“
— Лъжи! — изкрещя губернаторът. Кип потрепери, кожата го боцкаше. Слънцето вече се намираше в зенита си. Окото на Оролам притискаше земята като физическа тежест, но за Кип беше като милувка. Светлина, енергия, топлина, любов, светлина в тъмните кътчета. Погледна бялата плоча и в зеленото, филтрирано през очилата му, съзря един лик на Оролам. Кип не би нарекъл това „диво“. Това беше свобода. Прииска му се да закрещи, да затанцува от радост, а пък околните да мислят каквото си щат. Тук имаше свобода от всичко това, свобода от затвора на собствената му глава, свобода от тормозещите го гласове на съмнението, от постоянните коментари за всичко, което виждаше и правеше. Това бе действие, и то могъщо като секвоя, никнеща от пукнатините на някоя канара. Животът щеше да победи. Корените щяха да се протегнат и да се напънат.
Кип почувства как железните обръчи около гърдите му се пръснаха. Почувства се по-жив от когато и да било. Почувства животинска сила и радост.
Значи това имаха предвид под „диво“.
Дърдорещият глас на губернатора стана писклив. Кип притегли в ръката си топка от зелен луксин. Просто така ли ставаше? Просто трябваше да реши да го направи? Струваше му се прекалено лесно. Топката бе плътна, но мека, поддаваше под натиска на пръстите му. Кип я направи по-голяма и куха, около два пъти колкото главата си. Сега и мекотата и се увеличи. Бе достатъчно мека, за да не убие никого.
Ухилен до уши, Кип я държеше върху дланта си. Как Гавин бе изстрелял луксин? Кип бе виждал и Железни да го прави. Сбърчи нос. „Може би трябва просто да го поискам.“
Някаква малка част от ума му протестираше: „Не можеш да нападнеш губернатора! Та той е губернатор, в името на Оролам! Да не мислиш, че телохранителите му ще оценят факта, че не искаш наистина да го нараниш?“
Но в хватката на зеленото думи като „губернатор“ бяха изпразнени от смисъл. Какво беше това? Какво значение имаше? Оковите на човешките ритуали и титли му се струваха изкуствени, слаби.
Кип поиска топката да се изстреля от ръката му. Все още седнал и ухилен като идиот, усети как енергията се събира зад топката. Колко дълго трябваше да я остави да се трупа, преди да я освободи? О, ами толкова му се струваше достатъчно. Чу се приглушен пукот и топката излетя от ръката му.
Както си седеше, откатът го отхвърли назад и той се претърколи.
Надигна се на колене, засмя се и погледна да види какво е станало с дърдорещия мъж.
Губернаторът лежеше на земята, а зелената луксинова топка явно бе отскочила и ударила още това-онова, защото паланкинът падаше, а двама от робите отстъпваха със залитане. Паланкинът падна точно върху губернатора и Кип го чу да пищи — но после гледката бе препречена от един от телохранителите, който го нападна с изваден меч.
При падането очилата му се бяха килнали настрани и Кип не можеше да притегли повече зелено, но все още разполагаше със солидно количество в тялото си. Започна да оформя друга, по-малка топка. Твърде, твърде бавно!
Въздухът между него и мъжа затрептя, когато вдигна ръце. Раздаде се пукот и от дланите му излетя мъничко зелено топче. От отката и двете му ръце отхвърчаха болезнено назад.
За миг между Кип и телохранителя се разгъна стена от син луксин. Мечът на мъжа се удари в нея, докато онзи се хвърляше към коленичилото момче. Острието изстърга и се плъзна надолу, като белеше слоеве синьо. Само след частица от секундата самият войник се блъсна с цялото си тяло в стената и изпъшка. Чу се звук като от пукащо се стъкло и пронизителен вой.