Черната призма
Шрифт:
Войникът се съвзе, а после спря. Синият луксин пред лицето му бе напукан от изстрела на Кип и центърът на паяжината се намираше там, където би трябвало да е главата му — вдлъбнатина колкото мускетен куршум в синия луксин.
— Стига — обади се Гавин. Не повиши глас, просто го вмъкна в мига на тишина. Синята му стена бе спасила и двамата.
Кип се чувстваше разтреперан, слаб. „Мамка му! Какво направих току-що?“
Губернаторът, все така протестиращ, бе измъкнат изпод падналия паланкин от двама телохранители. Изправи се с разкървавен нос, почервенял от смущение, което бързо се сменяше с ярост. Закрачи решително към Гавин.
— Вашият
Един мускул трепна на челюстта на Гавин.
— Това не е роб. Кип е мой син.
— Това… това ли е копелето ви?
Гавин отвърна със студено мълчание. Накрая каза:
— Кип, извини се.
Кип преглътна и се изправи, без да може да скрие треперенето си.
— Ужасно съжалявам, господине. За първи път се упражнявам в притегляне. Не знаех какво…
— Извинение ли? Не, лорд Призма, първо вие ме нападате, а сега и такава нечувана обида. Настоявам за удовлетворение.
— Няма да настояваш за нищо — рече Гавин. Изобщо не откъсна очи от него. — Ти си продажник, ако не и предател, губернатор Красос. Заговорничил си с крал Гарадул и ако открия още мъничко доказателства за това, кълна ти се, че като се върнеш в Рутгар, една пика ще очаква главата ти. Освен ако сатрапът Птолос не реши вместо това да те даде на парийците. Ти си некомпетентен презрян лъжец, крадец и страхливец. Ако искаш удовлетворение, можеш да се дуелират с мен. Меч срещу меч. Давам ти честната си дума, че няма да притеглям, но ще го направим веднага.
Губернаторът премигна и върхът на меча му затрепери. Премигна пак. Прибра оръжието.
— Ще оставя боя с мечове на невежите. — Изръмжа, врътна се кръгом и си тръгна бесен.
Кип осъзна, че току зад гърба му стои някой. Обърна се и видя извисяващия се над него Железни.
— Откога си тук? — попита.
— Достатъчно отдавна, за да те предпазя от глупостта ти, макар и не достатъчно отдавна, за да я спра. Не знаех, че си наследил таланта на вашето семейство да се забърква в неприятности, докато мигнеш с око.
А, значи синята стена бе дело на Железни. Това ще рече, че Кип дължеше живота си на едрия черногвардеец вече колко, два пъти?
— Командире — каза Гавин, — искам да отидеш да говориш с нашите шпиони. Красос е уплашен. Може да побегне. Погрижи се хората на оръдията при входа на залива да са от онези, които ще се подчинят на заповед за стрелба, ако се стигне дотам. Също така се погрижи той да не заграби хазната. Трябва да съм в състояние да платя на армията си.
Железни се намръщи.
— Бих предпочел да не оставям Кип. Аз съм черногвардеец, лорд Призма, не вестоносец. Дългът ми е тук.
— Аз не мога да го направя. Кип не може да го направи. А трябва да се направи — обясни Гавин. — Моя е грешката, че ти забраних да вземеш още черногвардейци, но това е положението.
Командир Железни се поколеба само още секунда.
— Добре, лорд Призма. — Поклони се и тръгна към конете, които някой бе довел за тях.
След заминаването му настъпи тежко мълчание. Десетки работници бяха видели какво се случи и унижението на губернатора явно бе спечелило на Гавин малко симпатии, но явно никой не искаше да се приближи, опасявайки се да не е все още ядосан. Гавин потърка чело.
— Вероятно се чудиш защо ни е да водим война заради гадове като този губернатор, нали?
Всъщност тази мисъл изобщо не бе минала през главата на Кип, но сега, когато Гавин повдигна въпроса, наистина му се стори странно.
— Защото Раск Гарадул ми прилича на фанатик, Кип. Това е всичко. Стотици, или ако нямаме късмет, хиляди хора ще умрат, защото срещнах Раск Гарадул за няколко минути и го помислих за луд. — Гавин издиша шумно. — Той иска този град и честно казано, има права над него. Ако можех просто да върна града на народа на Тирея, щях да го направя. Те го заслужават. Те… вие сте платили прекалено висока цена за една война, в която сте взели единствената възможна страна. Ако имаше някой друг, който да поеме властта, след като си тръгнем, щях да го направя, пък проклет да е Спектърът. Но с Раск на власт… Нещата са малко по-сложни, разбира се, но това е причината да съм тук и присъствието ми ще постави нещата на кантар. Ако си тръгнем, Раск ще влезе в града, без да срещне никаква съпротива, ще затвори пристанището, преди парийците да успеят да дебаркират, и общо взето, това ще е краят. Парийците ще са бесни, но печалбата оттук не е толкова голяма, че да докарат цяла армия. Накрая Раск ще им предложи договор за изключителни права върху износа на цитруси от Гаристън през следващите няколко години и те ще приемат. Как мислиш? Струва ли си?
„Пита ме, сякаш моето мнение има някаква тежест.“ Кип рядко бе срещал възрастни, които да се интересуват какво мисли.
— Мисля, че крал Гарадул трябва да пукне и да ни спести всичките тези проблеми.
Гавин се засмя тъжно.
— Де да можеше да стане. Току-виж Карис сътвори някое чудо и направи точно това.
— Тя наистина ти липсва, нали? — попита Кип, преди да успее да се спре.
Гавин го изгледа остро. После извърна очи. След минута въздъхна тежко и на Кип му се стори, че цялата надежда се отцеди от него.
— Толкова ли е очевидно? — рече Гавин.
— Мислиш, че са я убили? — попита Кип.
По лицето на Гавин пробягаха множество емоции и накрая върху него се изписа примирение, тъга, прекалено дълбока за сълзи.
— Тя ще живее, докато Раск види дали бих разменил града срещу нея. После ще я убие. Независимо от отговора ми.
„Не. Няма — помисли си Кип. — Кълна се.“
65.
Пустотата, която Кип чувстваше в стомаха си, не изчезна след поднасянето на обяда. Гавин и генерал Данавис — макар да изглеждаше странно да мисли за него като за генерал Данавис вместо майстор Данавис, още по-странно бе да мисли за него като за Корван, — и даже Лив се взираха в разни рисунки и планове заедно с архитекти и художници, докато ядяха. Кип седеше встрани, за да не им се пречка. Нямаше представа какво правят, а мястото около масата бе ограничено. Хапна си с удоволствие пресни портокали, а после нападна прясното глиганско с интригуващи подправки. Вкусът му бе вълшебен, но дори той не можеше да задържи задълго ума си върху храната.
— Бих те попитал дали говориш сериозно — казваше генерал Данавис, — но виждам на лицето ти онова изражение.
— Проблемът не е в притеглянето — рече Гавин. — Лесно мога да боравя с толкова луксин…
— Лесно? — прекъсна го със съмнение генерал Данавис.
— Добре де, не лесно, но мога. Проблемът е в тежестта. Не мога да вдигна толкова много, камо ли да го хвърля където трябва.
Лив прочисти тихичко гърло, сякаш несигурна дали наистина иска да се намеси в разговора.
— Аливиана? — попита Гавин.