Черната призма

Уийкс Брент

„Значи новата ми рокля съвсем уместно е черна, а? Малко късче полунощ, като това, което е в мен.

Мислех, че си обърнала гръб на мелодрамата, Карис.

Върви се надупи на някоя ограда.

Май кралят точно на това се надява.

Ще бъде удоволствие и за двама ни. Надявам се да харесва кръв.

Е, и какво? Да не би пък сега да трябва да съм благодарна, че ми тече? Никакъв шанс…“

Един спазъм я връхлетя по средата на мисълта. Карис се преви. Нямаше за какво да е благодарна.

Докато стоеше превита, някой пъхна под вратата късче хартия. Карис го вдигна. Беше не по-голямо от

пръста и.

„Заповеди: убий КГ. Тъмно. Не мога да помогна.“ Най-долу имаше стара дайрическа руна. Това бе уговореният знак, който показваше, че е от агента, с когото Карис трябваше да се срещне. Не беше нарисувана добре, но все пак бе правилна.

Шифърът не бе кой знае какъв, но пък никога не бяха мислили, че Карис ще има нужда от шифър. Тя трябваше да се срещне с агента лично. Той трябваше да се идентифицира, като небрежно очертае част от руната на някаква повърхност: на масата, на земята, където и да е. Заповедите на Карис бяха да убие крал Гарадул. Тайно. А свръзката и не можеше да помогне.

Страхотно. Нямаше как дори да изгори бележката, а макар и малка, тя бе доста мръсна. Карис с гримаса я сдъвка и я глътна.

Свръзката и не можеше да помогне. „Проклета да си, Карис, толкова мислеше за миналото, че изобщо не се замисли за настоящето.“ Корван само за миг бе разбрал, че някой я иска мъртва. От всички агенти на Бялата Карис сигурно бе най-неподходящата за пращане тук. Или Бялата искаше смъртта и, или…

Друга възможност нямаше. Да се е надявала, че ще я пленят и изнасилят? Нелепица.

Карис знаеше, че понякога дразни Бялата, но мислеше, че опърничавата старица я харесва. Но пък, от друга страна, Бялата винаги водеше сложна игра. Може би е решила, че ще успее да използва смъртта на Карис, за да постигне нещо друго.

Карис усети, че и се гади. Беше възможно. Досега не и бе хрумвало, но клетвата и гласеше, че ще даде живота си за Бялата, ако е нужно. И може би Бялата беше решила, че е нужно.

На вратата се почука. Процедурата бе същата като преди, много притеглящи, много стражи. Този път обаче влязоха няколко жени, носещи кутии с пудри и мазила. С професионална ефикасност гримираха Карис, оправиха и косата и я напарфюмираха. Но не сложиха пудра на очите или миглите и.

И Карис скоро разбра защо, когато една от робините извади виолетови наочници. Да ослепеят дано, бяха се сетили за всичко.

— Ако смъкнеш тези, със сигурност ще си разкъсаш кожата — каза една от робините. — А може да си откъснеш и целия клепач. Ако не ги пипаш, кралят може да ти даде по-голяма свобода. Няма да навредят на очите ти. След няколко дни ще се отлепят и ще паднат сами.

— И тогава пак ще ги залепите — каза Карис.

— Да.

— Ами ако нещо ми влезе в окото? — Щеше да е невъзможно да го извади.

— Постарай се да не влезе.

Опитаха се да нагласят наочниците върху орбитите и. Те не пасваха идеално. Робинята, която, ако се съдеше по чертите и, бе източноаташийка, се намръщи.

— Ще трябва да използваме допълнително лепило, за да ги нагласим. Това означава, че ако мигнеш, миглите ти ще залепнат. Крал Гарадул те иска заради красотата ти, така че предпочитам да не ти режа миглите, ако не се налага. Но след като ти сложим наочниците, те ще останат на лицето ти с дни. Не би искала по миглите ти да се събере лепило — или да ги слепи. Е, какво избираш: да си сляпа, раздразнена или без мигли?

— Без мигли, пък майната му на Раск — отвърна Карис.

Робинята сви устни.

— Права си. Кралят може да се ядоса. Но ще трябва да рискуваме. Сега мигай колкото можеш, защото после ще се наложи да не мигаш възможно най-дълго. — Много внимателно тя и залепи наочниците. Лепилото запълни останалите пролуки.

Карис почти не смееше да диша, стоеше колкото се може по-неподвижно и се насилваше да не мига. Когато най-сетне не издържа и мигна, миглите и закачиха съхнещото лепило, но успяха да се отделят от него.

— О, и се постарай да не плачеш — рече робинята. — Иначе очите ти ще потънат в сълзи. Буквално. — И се усмихна неприятно.

„Много смешно.“

След като лепилото изсъхна напълно, нанесоха около очите и грим.

После я поведоха бързо през лагера, заобиколена от притеглящи и Огледалци. Слънцето бе залязло преди около час и Карис се зарадва на свежия сух въздух. През миризмата на собствения си парфюм успя да подуши коне, хора, лагерни огньове, сурово месо, печащо се месо, пелин, масло. Масло ли? Тя се озърна и видя наблизо снабдителен фургон. Аха, намаслени мечове и огнестрелни оръжия.

Поради големия брой на фургоните, заобикалящи нейния, не можеше да види достатъчно от армията, за да придобие свястна представа колко мъже са се отправили към Гаристън. Дори броят на фургоните не и помогна. Тя не знаеше колко леко или тежко са снаряжени, а дори и да знаеше, последния път, когато бе пътувала с армия, не бе обръщала внимание на подобни неща. Беше млада, глезена, ужасена и глупава и изобщо не и бе хрумнало, че такива баналности могат да са и от полза някой ден.

Сред армията имаше и много жени — носеха току-що насечени дърва за огньовете, стояха на каруцата с месото и викаха на мъжете да се погрижат одраните глигани да се разпределят поравно, грижеха се за дребните рани, неизбежни при придвижването на хиляди хора, носеха оръжията и броните, нуждаещи се от поправка, на ковачите, като отхвърляха тези, които смятаха, че мъжете биха могли да поправят и сами и просто търсят някой друг да им свърши работата. Повечето жени обаче, изглежда, бяха в ролята на прислуга, което означаваше, че или крал Гарадул няма високо мнение за тях, или са се присъединили наскоро. От голямото разнообразие на дрехите им Карис предположи, че са от най-различни социални прослойки. Това означаваше, че са новопривлечени доброволки. Не всички бяха слугини, доведени от Келфинг — имаше и много местни. Значи крал Гарадул се радваше на значителна подкрепа сред тирейския народ.

От погледите, които хвърляше към сгъстяващия се мрак, нашарен с ярките точици на хаотично пръснатите огньове, и се стори, че хората са се изтегнали кой където му скимне. Скоро обаче стигнаха до място, където петдесетина фургона бяха наредени в кръг; оставяйки проходи само към четирите посоки на света, през които да минават конете, всеки от тях охраняван от десетима Огледалци с мускети. По средата имаше открита площ за отбрана, с малки топове, насочени във всички посоки като настръхнал таралеж, а зад тях — група големи раирани шатри във всякакви цветове.