Черната призма

Уийкс Брент

Без съмнение щеше да ги открие да го чакат в сгъстяващия се мрак. Нали бяха видели рулото монети.

Дори останалите около огъня мъже и жени не го гледаха особено дружелюбно. Бяха насядали по торбите си, по пънове или направо на земята и повечето се взираха безмълвно в него. Неколцина пиеха вино или бира и си шепнеха един на друг. Една жена с изцъклен поглед лежеше, положила глава в скута на дългокос олисяващ небръснат мъж и го галеше по бедрото. И двамата го зяпаха.

Китът подаде бута на Кип.

Кип я изгледа с очакване.

Тя

му отвърна с невъзмутим поглед изпод гънките тлъстини.

Преди няколко седмици Кип би отстъпил. Беше свикнал хората да се отнасят с него като с нищожество. Да го пренебрегват или да го тормозят. Но не можеше да си представи някой да тормози Гавин Гайл, та дори когато всичко е срещу него. Кип може и да беше копеле, но ако носеше в себе си дори капка от кръвта на Призмата, за нищо на света нямаше да се огъне.

— Искам си десетте данара — каза той.

Пияната жена от другата страна на огъня внезапно избухна в неудържим смях, докато не започна да се дави и това я накара да се засмее още по-силно. Значи не бе просто пияна.

— Изглеждам ли ти толкова богата, че да имам десет данара? — попита китът.

— Можеш да разсечеш квинтара на две.

Тя извади ножа си, сви рамене и пристъпи по-близо до Кип. Смърдеше на зърнен алкохол.

— Съжалявам, нямам нож.

Кип моментално разбра. Неколцина от мъжете се бяха понадигнали, не само от изострено внимание, а и за да са готови да скочат. Чакаха не само да му се присмеят — знаеха, че този кит ще го измами. Чакаха да видят дали Кип е жертва. Дали ще приеме безропотно измамата. Ако беше жертва, значи бе плячка. Щом имаше един квинтар, можеше да има и още.

Но какво можеше да направи? Да върне храната? Не, тази жена така или иначе нямаше да му върне квинтара. Ако си тръгнеше, само щеше да потвърди, че е слабак. Някой щеше да го причака в тъмното. А какво биха направили, ако я нападне? Ако ей така, без предупреждение, я фрасне с всичка сила в тлъстото лице?

Щяха да му скочат, разбира се. И след като го пребият, щяха да го оберат.

Ако побегнеше, дори да успееше да се измъкне, щеше да загуби коня си, а му беше прекалено трудно да го яхне и да препусне — да не говорим, че конят бе най-кроткото създание на света и едва ли би препускал дори дяволите да го гонят по петите.

— Добре — каза Кип. Обърна се, сякаш за да си тръгне, но вместо това грабна каната и. — Ще ми се да пийна нещо с вечерята. А рестото го задръж. За доброто обслужване. — Подуши каната. Както си и мислеше, беше зърнен алкохол. Сръбна малко, за да изглежда по-печен, и трябваше да положи усилия да запази безизразна физиономия, когато течността изгори устата му. А после и гърлото му. И стомаха му.

Мъжете, които се готвеха да скочат, се отпуснаха обратно на земята.

— Може ли да спя тук тази нощ? — попита Кип.

— Стига да си платиш — рече мъжът с олисяващото чело и косата, спускаща се до средата на гърба му.

— Разбира се — отвърна Кип. Вече не бе и наполовина толкова гладен, колкото допреди няколко минути, но се насили да изяде почти целия бут. Докато останалата част от глигана се печеше, другите мъже и жени се приближаваха да си отрежат парчета.

Когато Кип свърши, осмука пръсти и тръгна към коня си. Стигна достатъчно далеч, за да започне да се надява, че просто ще го оставят да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита олисяващият.

— Трябва да изтъркам коня си — каза Кип. — Денят беше дълъг.

— Няма нужда да ходиш никъде, освен това не искам да се приближаваш до моя кон.

— Твоя кон — рече Кип.

— Точно така. — Мъжът оголи почернелите си зъби насреща му — наполовина в усмивка, наполовина сякаш щеше да го ухапе — и извади нож.

— Ще ни трябва и този колан за пари — обади се друг мъж.

Жените около огъня просто гледаха безстрастно. Никой не понечи да му помогне. Още няколко мъже се присъединиха към двамата, застанали срещу Кип. Кип се взря в мрака. Зрението му бе развалено от огъня, но въпреки това забеляза няколко тъмни силуета, които го чакаха.

„Дай им каквото имаш и може да ти се размине само с пердах, Кип. Знаеш, че няма да се измъкнеш оттук с всичко. Протакай, в лагера може да има някакви патрули, които да те спасят.“

— Вечната нощ да ви погълне дано — изруга Кип и счупи горния край на каната в ръба на едно колело на фургон.

— Глупаво момче — рече олисяващият. — Повечето хора, като правят това, запазват дръжката, не я отчупват.

Кип скочи и лисна зърнения алкохол върху мъжа. Онзи се намръщи, докато триеше парещите си очи, и прехвърли ножа в лявата си ръка.

— Знаеш ли какво? Ще те убия заради това — каза той.

Кип изкрещя и нападна.

Това бе последното, което очакваше мъжът. Още си търкаше очите. Вдигна ръка, за да се предпази от удар, но Кип се гмурна ниско, покрай ножа, и заби глава в корема му. Онзи изпъшка и залитна назад, и точно до огъня се спъна.

За миг не се случи нищо. После алкохолът по ръцете му пламна. Той изпищя и вдигна ръка, и косата му също се подпали. Брадата му се подпали. Лицето му. Писъците му се извисиха страдалчески.

Кип се стрелна точно покрай горящия човек.

В течение на един благословен миг никой не помръдна. После някой се метна към него. Не го улучи, но закачи петата му. Кип се строполи тежко.

Не се бе отдалечил и на три крачки от огъня.

„Хубаво тичаш, Прасчо.“

Претърколи се тъкмо навреме, за да види как горящият мъж, който продължаваше да врещи, се блъсна право в дебеланата. Тя нададе писък, странно тънък за толкова едра жена, и започна да го ръга с големия си нож.

А после трима мъже връхлетяха срещу Кип. Огънят зад гърбовете им ги превръщаше в огромни гротескни сенки. Нечий ритник го улучи по рамото, после втори от другата страна се стовари в бъбрека му. Прониза го болка, от която му секна дъхът. Той се сви на топка.