Черната призма
Шрифт:
Гавин градеше нещо монументално, нещо чисто и това го караше да се чувства прекрасно. Тази стена щеше да стои дълго след като той умре. Не бяха много хората, които могат да се похвалят със същото. Местните вече я наричаха Стената Ярка вода.
Той се приближи забързано към инженера, който го бе повикал, и откри, че една от подпорите не се е измъкнала съвсем. Стената бе паднала върху нея, забивайки дебелата две крачки подпора в земята почти до половината, и не можеше да се свърже идеално със съседния участък.
— Три минути, докато артилерията ни се озове на позиция! — извика отгоре Корван.
Мама му стара! Гавин
Гавин бе направил допуските прекалено малки. Тези свръзки трябваше да могат да се напасват, та дори да не са толкова добре подравнени. Плътните свръзки даваха на стената по-голяма здравина и щяха да опазят войниците вътре сухи дори при проливен дъжд, но все пак.
Откъсна вниманието си от стената за първи път през последните часове — струваха му се дни, макар че още бе ранна вечер, — и огледа събралите се хора, търсейки онзи, който му бе нужен.
Бяха хиляди. Повечето жители на Гаристън искаха да видят строежа на стената. Търговци бяха изкарали фургони и опънали сергии. Менестрели обикаляха из тълпата, свиреха и подканваха хората да им дадат някоя монета. Войници се грижеха улиците да са свободни и прекарваха снаряжение, барут, въжета, оръдейни снаряди, дърва за пещите и допълнителни брони, стрели и мускети. Други бяха започнали да работят с крановете веднага щом вторият слой от стената се намести. Притеглящи обхождаха стената отвътре, запечатваха всяка пукнатина, търсеха дребни несъвършенства, които биха могли да поправят, или по-големи, които се нуждаеха от намесата на Гавин. Черногвардейците — почти сто човека — също стояха наблизо.
Бяха казали на всички да се разотиват, но не разполагаха с излишни хора, за да наложат ред. Хората бяха любопитни: знаеха, че никога през живота си няма да видят пак подобно нещо. Но в момента на Гавин хич не му беше до тях. Чувството, че се е заловил с нещо невъзможно, вече стягаше гърдите му.
— Капитане! — извика той. — Видяхте процеса. Накарайте водачите на впрягове да се движат колкото може по-бързо. Остават още шестнайсет участъка. Пратете половината впрягове в източния край, а другата половина да работят оттук натам. Вземете шестима притеглящи. Вие четиримата, ти и ти. Видяхте какво правя. Отивайте и го правете.
— Генерал Данавис, докладвай! — продължи Гавин. Оставаше по-малко от левга. Времето би трябвало да стигне.
Влезе под голямата арка, където щеше да се намира портата. Там имаше зеещи дупки, тръби, спускащи се по извитата повърхност на стената. Гавин се изпълни със светлина и вля във всяка тръба зелен луксин. Това щеше да придаде на стената известна гъвкавост, но също и способността да поема и омекотява ударите на тараните. После запечата краищата на тръбите.
— Лорд Призма — извика Корван, вдигнал към едното си око току-що притеглен телескоп. — Изглежда, изкарват артилерията си пред армията. Знаят, че не разполагаме с отряди, които да излязат и да ги смажат. Проклети шпиони! Не мога да видя топовете, но знаем, че имат половин дузина. Ако стрелят наслуки от максимално разстояние… — Той млъкна, докато пресмяташе наум. Максималният обсег на най-големите топове беше близо две хиляди крачки, но при такова разстояние не можеше да става и дума за прицелване. — Могат да започнат обстрела всеки момент, ако хората им са опитни. А ако не са, до броени минути.
Само че не топовете тревожеха Гавин. Поради траекторията снарядите на тези големи оръдия щяха да удрят предната част на стената. Стената Ярка вода можеше да поеме колкото си ще преки попадения. Врагът трябваше да дойде значително по-близо, за да използва гаубиците с по-висока траектория, и още по-близо за мортирите, които без съмнение щяха да всеят хаос сред инатливата тълпа зад стената. Артилерията на Гаристън трябваше да унищожи тези оръдия преди да бъдат изкарани на позиция и заредени.
— По дяволите, намерете някой, който не е зает с нещо по-важно, и изтласкайте тези проклети хора назад — заповяда Гавин. — Това не ви е празнична разходка! След десет минути на мястото, където стоят те, ще се посипят снаряди! — После се обърна пак към генерал Данавис. — Започвайте стрелбата веднага, щом можете. Спечели ми време, генерале!
По-скоро почувства, отколкото чу как следващият участък от стената пада на мястото си. Навсякъде тичаха хора, но Гавин ги изтласка от мислите си и се съсредоточи върху новия най-голям проблем, възникнал след като стената вече придобиваше форма.
Не беше построил портата.
Изтича до един от крановете, който издигаше припаси до върха на стената. Товарът му вече се отделяше от земята. Гавин подскочи, протегна две куки от зелен и син луксин и се закачи за него. Заиздига се бързо. Веднага щом товарът бе спуснат върху стената, се освободи и скочи, като сепна войниците, боравещи с крана. Те замръзнаха.
— На работа! — изрева той. Те подскочиха, а после заработиха трескаво.
Гавин се втурна по стената към арката над мястото, където трябваше да притегли порта.
Трепери-юмрук лаеше заповеди няколко от черногвардейците да отидат при Гавин — сякаш можеха да го опазят от летящите снаряди, — но не прекалено много, за да не се пречкат на бранителите, които вършеха стотици работи по стената. Останалите черногвардейци заеха позиция пред празната арка.
Както при всички битки, имаше просто прекалено много за гледане, твърде много неща се случваха едновременно, за да можеш да обхванеш всичко. Гавин погледна към надвисналото над хоризонта слънце.
„Два часа. Трябват ми само два часа. Защитата на тези хора е една велика цел, която би трябвало да одобряваш. Така че, ако си там горе, моля те, би ли си размърдал светия задник, за да ми помогнеш?“
От една седмица генерал Данавис организираше, тренираше, повишаваше, уволняваше и пак тренираше бранителите на Гаристън. По двайсет часа на ден, понякога и по двайсет и два. Беше нечовешко и въпреки това не стигаше. Гавин бе свикнал да си има работа с ветерани, които бяха дисциплинирани и с тях се работеше лесно. Към края на Войната на Призмите хората му вече действаха гладко и в синхрон. Зареждането на тази стена с припаси би отнело на неговите ветерани буквално три пъти по-малко време, отколкото на тези хора. Опитните му артилеристи вече щяха да са взели врага на прицел, отчитайки разстоянието. Тези мъже тук почти не се познаваха, камо ли да си вярват. Това правеше всичко мъчително бавно и Гавин трудно се приспособяваше към тази мудност.