Черната стрела
Шрифт:
В това време Лоулес се върна при сандъка, и се облече по същия начин, но Дик забеляза учудено, че скрива под расото си сноп черни стрели.
— Защо ги вземаш — попита момчето. — За какво ти са стрели, като нямаш лък?
— Защо ли? — отвърна весело Лоулес. — Защото преди да излезем здрави и читави оттам, гдето отиваме, ще има да се счупят доста глави… а може и гърбове. Ако се случи нещо, бих искал нашето братство да не се посрами. Черната стрела, мастър Дик, е печатът на нашия манастир; тя показва кой е писал сметката.
— Щом ти се приготвяш толкова грижливо — каза
— Ето що — каза Лоулес, — аз ще отида до горичката да си посвиря с уста; през това време вие ги заровете, гдето искате, и изравнете пясъка, та да не се познава мястото.
— Никога! — извика Ричард. — Аз имам доверие в тебе, човече. Бих бил подлец, ако не ти вярвам.
— Братко, ти си още дете — отговори старият беглец, като се спря и погледна Дик от прага на скривалището си. — Аз съм добър стар християнин, не предавам никого и не скъпя кръвта си, когато видя приятел в опасност. Но, глупаво дете, аз съм крадец по занаят, по рождение и по навик. Ако бутилката ми е празна и гърлото засъхнало, сигурно ще ви ограбя, мило дете, както е сигурно, че ви обичам, уважавам и се възхищавам от вас! Ясно, нали?
Той тръгна през шубраците, щракайки с големите си пръсти.
След като остана сам и поразмисли учудено за противоречията в нрава на своя другар, Дик извади бързо книжата, прегледа ги и ги зарови. У себе си остави само едно писмо, което не излагаше ни най-малко приятелите му, а при случай би могло да му послужи срещу сър Даниъл: писмото на сър Даниъл до лорд Уенслидейл, изпратено по Трогмортън на другия ден след поражението при Райзинхъм и намерено още на утрото от Дик в дрехите на обесения пратеник.
След това Дик стъпка тлеещите въглени, напусна леговището и отиде при стария беглец, който го чакаше под оголените дъбове, вече побелял от сняг. И двамата се изгледаха и се разсмяха — толкова неузнаваеми и смешни бяха станали след предрешването.
— Бих искал да е ясен летен ден — измърмори скитникът, — за да мога да се огледам в някоя локва. Много от хората на сър Даниъл са ме срещали и ако се случи да ни познаят, за вас може да се застъпят, брате, но аз ще се завъртя на въжето още преди да смогна да прочета едно „Отче наш“.
Те тръгнаха по пътя за Шорби, който минаваше тук през окрайнините на гората, излизаше от време на време на открито и извиваше покрай бедняшките къщурки и малки стопанства.
Пред една от тези къщурки Лоулес неочаквано спря.
— Брате Мартин — каза той със съвършено променен глас, подходящ за монашеското му расо, — да влезем да поискаме милостиня от тия бедни грешници! Pax vobiscum. 28
— Да — добави той с обикновения си глас, — от това се и страхувах: отвикнал съм да скимтя по попски; с ваше позволение, добри мастър Шелтън, ще трябва да се поупражня из тия пусти места, преди да изложа на опасност тлъстия си врат, като вляза у сър Даниъл. Виждате ли колко хубаво нещо е да разбираш от всичко! Ако не бях някога моряк, непременно щяхте да потънете заедно с „Добра
28
Pax vobiscum — Мир вам!
Стигнал вече до прозорчето на къщурката, Лоулес се повдигна на пръсти и погледна вътре.
— Да! — извика той. — Отлично! Тук ще опитаме доколко сме се променили, а на това отгоре ще изиграем една весела шега на брат Кепър.
С тия думи той отвори вратата и влезе в къщата.
Трима души от дружината Черната стрела седяха около масата и лакомо ядяха. Ножовете, забити пред всекиго от тях, и мрачните им заплашителни погледи към обитателите на къщата доказваха, че хората ги гощават не от гостоприемство, а от страх. Те погледнаха съвсем недружелюбно двамата монаси, които влязоха със смирено достойнство в кухнята; един от разбойниците — самият Джон Кепър, който изглеждаше, че е главатар — незабавно и грубо им заповяда да се махнат.
— Не ни трябват просяци! — извика той.
Но друг — при все че не позна нито Дик, нито Лоулес — се отнесе по-кротко.
— Не бива така — извика той. — Ние сме силни и си вземаме сами, каквото ни трябва, а те са слаби и просят; но накрая те ще отидат горе, а ние в преизподнята. Не му се сърди, отче, ами ела пийни от моята чашка и ме благослови.
— Вие сте хора лекомислени, похотливи и прокълнати — каза монахът. — Дано светиите не допуснат никога да пия с такива другари! Но от състрадание към грешниците ще ви оставя един осветен дар и ви повелявам да го целунете и пазите за спасение на душата си.
Лоулес говореше отначало гръмогласно, както подобава на проповядващ монах, но при последните думи извади изпод расото си една черна стрела, хвърли я на масата пред тримата смаяни бегълци, обърна се веднага, изхвръкна заедно с Дик из стаята и изчезна зад снежната завеса, преди някой от тримата да продума или мръдне.
— И така, мистър Шелтън — каза той, — ето че не познаха изписаните ни лица. Сега мога да се вмъкна, гдето заповядате.
— Чудесно! — отговори Ричард. — Жадувам за дела! Напред към Шорби!
Глава II
В дома на враговете ми
Жилището на сър Даниъл в Шорби беше висока, удобна, варосана къща с украса от дъбова резба и плосък тръстиков покрив. Овощна градина с много дървета, пътечки и скрити в зеленината беседки, се простираше зад къщата до самата звънарна на манастирската църква.
Този дом можеше да побере, ако потрябва, свитата и на по-знатна личност от сър Даниъл, но и сега тук беше много оживено. Дворът кънтеше от оръжие и конски копита, кухнята шумеше като кошер, откъм залата долитаха песни, свирни и провиквания на комедианти. По разточителство, веселие и любезност сър Даниъл съперничеше на лорд Шорби и затъмняваше лорд Райзинхъм.