Чудакът
Шрифт:
— Голямо чудо! — повдигна тя рамене. — Ако си въобразявате, че жените ще се трогнат от вашите разбирания и вкусове, вие дълбоко се мамите. Жените се обличат и ще се обличат по свой вкус и както на тях им е удобно!
Ето че щерката на Диньо Диновски беше се ядосала и беше преминала в атака! Чудесно!
— Хе, хе! — рекох. — Тогава не ще ви остане друг избор, освен да се целувате и да се жените помежду си!
— Ако се осмелите публично да дрънкате подобни глупости, ще ви намразят всички жени! — рече тя и по лицето й се изписа досада.
— Не се вълнувайте, Вера — рекох. — Вие започнахте да взимате приказките ми за чисти монети. Аз просто се пошегувах!
— Хм! — усъмни се Вера. — Вие започвате да биете фалшив отбой, но както и да е. Във всеки случай избийте си от главата мисълта, че вие ще научите жените как да се носят!
— Нула на едно! — рекох. — Нима
— Ако човек не вземе под внимание приказките ви за женския панталон, вие излъчвате някаква интелигентност. Аз трябва да ви кажа, че нашите момичета ви ценят много високо.
— И колко дават на килограм за живо тегло?
— Те ви ценят като силен математик и очакват да чуят от вас какво отношение имате вие, математиците, спрямо артистичността в архитектурата. А за «живото тегло», както го нарекохте… Впрочем вас нали не ви интересуваха момичетата?
— Изключая случаите, когато са с поли! — рекох аз.
Отидох следобед да слушам този реферат. Изказах се в полза на функционалността, но съчетана непременно с проста артистичност.
Вера Диновска беше дошла с плисирана пола.
Поканих я на разходка в парка и тя с охота се съгласи. Изпихме по чашка коняк в павилиончето. Вечерта беше ясна, звездна, но този път не изпитах желание да гледам небето. Сякаш нямаше звезди.
Разказ за Вера [4]
Аз, Диньо Диновски, съм заместник-министър при Министерството на тежката промишленост. По професия съм инженер. Роден съм в село Долно Ряхово, съседно село на Горно Ряхово. Заедно завършихме с бащата на Юлиян н-ската гимназия, в една паралелка бяхме с него, на един чин сме седели. Туй наше отдавнашно познанство стана причина да постъпя като човек и да помогна на сина му Юлиян с квартира, когато завърши МЕИ и физика при Софийския университет. Поговорката учи: «Вземи два камъка, че си бий главата!» И на мен ми иде да взема два камъка, че по главата си, заради човещината, която проявих тогава, ама както казват простите хора, «имала глава да пати». А трябваше да се съобразявам с поговорката, според която «крушата не пада по-далеч от дървото». Баща му имаше левоекстремистки наклонности, поддаваше се на фанатични увлечения, затова беше наказан навремето със сваляне от ръководен пост. Когато кооперираха земята на село, той беше нарушил демократичните методи, не беше се придържал стриктно към принципите на доброволността. Но още в гимназията той проявяваше вече склонност към екстремистки методи. Спомням си как веднъж жестоко наби един легионер, без да уведоми предварително ръководството на комсомола за това си намерение. Добре стана, че тогава легионерите не скочиха веднага да ни отмъщават, защото ние нямахме готовност за отпор, щяхме да загубим битката. Левоекстремистките уклони никога не водят към добро. По време на колективизацията заклеймявал противниците на кооперативния строй, като изписвал на вратниците им лозунги с червена боя: «Тук живее кулак — народен враг!» Лишавал ги от държавно снабдяване, не им осигурявал газ и катран. Този вид борба не е присъщ на нашия морал, излага разбиранията ни за демокрация и хуманизъм. Ние трябва да се придържаме към методите на разясняване, разяснението е основно наше оръжие. Другото е червен терор, който бива да се прилага само в случай на най-крайна необходимост. Затова по-късно околийският комитет на партията отчете грешката му и го свали от председателския пост.
4
Това заглавие е измислено от автора, а съдържанието представлява автентично интервю, взето от Протопопов и поместено от автора между двете тетрадки на Юлиян. — Б. ред.
Колко податлив беше бащата на Юлиян към фанатизъм, говори красноречиво и следният факт. През 1946 година партията реши да изпрати на специализация в Съветския съюз мнозина наши млади другари, завършили средно образование. Н-ският комитет на партията посочи за целта мен и бащата на Юлиян. Аз се съгласих по принцип, защото съзнавах колко е важна ролята на интелигенцията в изграждането на социалистическото общество. Ние трябваше да подготвим свои инженери, химици, архитекти и прочие, на буржоазните специалисти не биваше да се разчита. Но ето че за тази проста истина Юлияновият баща остана сляп. Той отказа да замине под предлог, виждате ли, че в момента бил крайно необходим за стопанството. Като че ли той беше единственият възможен председател, та без него щеше да настане потоп… И ето какво се получи накрая: Аз се завърнах инженер, а той беше върнат на предишното си място като учител по аритметика в горпоряховското седмокласно училище. Да, фанатизмът никога не е носил нищо добро нито на обществото, нито на отделната личност.
Но аз не съм злопаметен човек, пък и историята тури пепел на тия работи. Затова, като дойде Юлиян при мене; да му помогна за двата факултета, аз не си пожалих труда, направих каквото беше най-целесъобразно да се направи в момента. И министърът на просветата сложи подписа си. При това аз трябва да кажа откровено, че тогава момчето много ми хареса — такова хубаво, вдъхновено, жадно за наука. И дисциплинирано, не си пъха носа, където не трябва. Само очите му малко особени — ту твърди като арнаутските зъркели на баща му, ту меки като кадифе, ту загадъчни някакви, един бог знае какви мисли се мотаят зад тях. Но, общо взето, той изглеждаше добро момче и аз с удоволствие му помогнах. Пък и заради баща му, защото, все пак, хора сме, редно е с добро да се помним.
Има една поговорка, арабска ли беше, турска ли — не си спомням, пък и не е важно, която казва, че за да знаеш човека, трябва да си изял с него един чувал сол. Туй е много, сега ние си имаме кадрови служби, но за да опознаеш някого както трябва, следвало би барем едни захлупци сол да утопите заедно. С бащата на Юлиян криво-ляво бяхме утопили през годините едни захлупци, но с момчето му един залък не бях делил. Доверил се бях на първото си впечатление, а то може и лъжовно да бъде, малко ли мъже хлътват по някоя хубавица от пръв поглед, а после си бият главата за цял живот! И с жените се случват същите грешки, разбира се. А пък аз имах един сигнал за Юлияна, но като ми било отредено да патя, изтълкувах го погрешно. А още тогава той си е показвал рогичките, ама на!
Било през първата година на учението му, в самото начало. Поради не знам какви си причини тоя герой останал без квартира и тогава Рашко, шофьорът ми, тайно го настанил в една барачка на транспортния отдел. Туй нещо двамата хубавци държали в тайна от мене, аз го научих чак в края на ноември месец от моя колега, втория зам. — министър на министерството. Той пък го бил дочул от шофьора си, но както и да е. Като разбрах колко кучешки живее туй момче, рекох си: «Брей, че горделивец, няма да дойде да ми се помоли някъде квартирка да му намеря, ами в барака за стари вещи се заврял, и то посред зима! Хлапашка му работа!» — възмутих се аз и тъкмо да вдигна телефона, рекох си: защо пък да бързам? Нека туй момче да види и другата страна на живота, та да знае да цени доброто. И си записах в бележника отново да се върна на този случай към края на годината, но когато дойде време да погледна паметната бележка — героят се бил преместил вече в редовна квартира.
Нали ви казах, първоначално си мислех, че туй хрумване да живее в барака е проява на горделивост; защото Евтимовци между другото са хора горделиви по характер, не скланят лесно глава да се помолят някому; или пък си думах, като взимах предвид онова кадифе в очите му, че момчето е свенливо, та му е неудобно да ме притеснява с личните си работи. Но сега се сещам за истинската причина. Аз ви казвам, че наследените черти от родителите не са празни приказки, че са нещо като бомби със закъснител — най-неочаквано могат да избухнат в поведението на следващите генерации и да направят пакости, каквито никога не си могъл да предвидиш. Сега разбирам, че неговото поведение не е било нито горделивост, нито стеснителност, а чист егоизъм, нежелание на човек да се чувствува задължен някому, разбирате ли? Той не се е обърнал към мен за помощ, защото не е искал да се обвързва към мен с някаква благодарност, разбирате ли? Това е истината.
Причините, които спомогнаха да изпадна в лекомислено добродушие, са много, аз ще изтъкна най-съществената — Юлияновата личност излъчваше обаяние и на това обаяние платихме данък всички. Аз, жена ми и дъщеря ми Вера. За да си представите магьосническата сила на това негово обаяние, аз ще ви кажа, че дъщеря ми Вера е жена модерна, с независим нрав, еманципирана до мозъка на костите си, при това с образование, моля ви, се, архитектка! Но и за нея, да й се не надяваш, настъпи сляпата неделя! И не че той нещо се натискаше, извинявайте, тя първа започна да му прехвърля мостове към себе си. Тя — независимата и еманципираната!